бюлетин

Дипломирането. Дълго чакано, но не наистина очаквано, проятжна церемония без ред и систематичност, един куп празни приказки в Аулата. Нищо кой знае колко магическо, нито сълзи (уж плача на всичко) – много по-важно, вълнуващо и интересно ми беше дипломирането от гимназията в същата тази зала. Красиво е, да. Ректоратът е красив, внушителен дори, но и тази grande bellezza не ме кара да чувствам нещо по-топло към университета. Безкрайно ми е тъжно да го кажа, но за мен бакалавърът беше пропиляно време, разочарование. Oчаквания, които не бяха изпълнени, прекалено много нерви за глупости, твърде много апатия. И един път, пътят, ако щете, който за момента е на пауза в моя живот. Поне докато нямам ресурс или свобода, или и двете, да правя нещата така, както ми се струва, че трябва да бъдат правени. Та, дипломирането беше още и: прекрасните ми розови обувки, ужасяващо неудобни, които нямах търпение да сваля (и свалих веднага щом слязох по стълбите) и да заменя за кецовете, обувката на моя живот; и най-близките ми хора до мен. И най-хубавият момент – когато си свалих тогата и я върнах, и слязох по стълбите с бърза крачка, уверено, както по принцип не мога, с огромното облекчение, че оставям тази част от живота си зад гърба си.

Бабите ми. Обичам ги поравно, мъчно ми е и за двете понякога. Иска ми се да не са нещастни. Това е животът и така нататък, но на кого е нужна толкова болка? Мъчно ми е за едната ми баба, която напоследък напълно се е предала, и ми е мъчно за другата, която не се предаде. Мъчно ми е, че си мисли, че мразя баща си и затова обръща снимката му с лицето надолу всеки път, когато я посетя. Мразя, че смъртта се е превърнала в неудобна тема. От какво ни е срам? Всички живеем със своите призраци.

Щиглецът. Озарена и вдъхновена съм от тази книга. Няма да се уморя да го повтарям: трудно е да се пише добре, но когато се пише добре, няма нищо по-добро от написаното. Най-великото изкуство може би все пак остава словото (въпреки че музиката често се конкурира с него в главата ми; и доста често печели).

Юни. Юни, който лепне, ухае на бъз и липа. Юни, който е бавен и сънен. Юни, който се изплъзва. Юни, който е лесен на езика. Юни. Месецът на най-дългите дни.

И хората. Хората, които ме обичат всякак. Няма да се уморя да го повтарям. Не се сещам за нищо по-важно.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s