късен август

Разговорите за Космоса и нашата незначителност, търпението ти, безкрайната ти отдаденост. Върховното усещане за сигурност. Фактът, че въпреки всички битови дрязги, останахме спокойна цялост, нещо тихо и ненатрапчиво. Нещо, което хората около нас усещат и си пожелават. Никога няма да сме от афиширащите и от тези, които сериозно ангажират с вечното си горно до. Гледаме в една посока и нямаме крещяща нужда един от друг във всеки момент, защото знаем, че другия винаги го има. Ти ме накара да позная част от себе си, която не знаех, че притежавам. Не съм по-малко емоционална, но се оставям да бъда укротена. Ти прощаваш най-лошото в мен и искрено вярваш в най-доброто. Ти си тук, когато минавам през най-страшното си аз досега, аз, което не мога да контролирам и което ме паникьосва. С теб никога не се налага да се преструвам. Ти си единственият човек, който никога не ме отегчава. Понякога се чудя дали те заслужавам. Откакто те има, никога не се чувствам сама. Този текст има само една възможна поанта: обичам те.

I can’t help but wonder,

why not me?

спам

По никое време минавам да кажа също така, че тази вечер прекарах повече време пред компютър от доста време насам, и тъй като нафлудих всичките си социалки, не мога да пропусна да мина и оттук.

Цяла вечер лежа и слушам музика. Трябва да стана суперрано, но изобщо не мисля за това сега. Напомня ми на мен преди няколко години, когато правех това всяка вечер, заспивах в 2, ставах в 7. Имах откачен режим, но бяха хубави времена.

Това минах да съобщя. И сега (след малко), като един примерен и пораснал човек, ще ида да си легна.

Но Криси беше права. Да си идеш вкъщи успокоява.

in the heart of the matter are the matters of the heart

Има неща, които винаги ще си спомням, защото има неща, които винаги трябва да си спомням; и има неща, които още имат значение, защото винаги ще имат значение.

Все повече се убеждавам, че идеята не е да забравя или да се направя, че нещо не е било. Нещата, които са били (които съм била), са част от голямата картина – и понякога ме връхлитат. Понякога за час, понякога за много дни наред. Сигурна съм, че има някакъв смисъл в това, въпреки че още не съм го открила. Така или иначе: има хора, места, ситуации, към които мога да се върна само мислено (и засега това е достатъчно).

Иска ми се да мисля, че ставам по-мъдра и над нещата някак си, което, естествено, не е вярно във всяко отношение. Но все пак… малко по-умерена съм. Или може би съм обградена от хора, които не ме побъркват, кой знае.

Вдъхновена съм и искам да ми се случват някакви неща, и с малки крачки вървя към нещата, които искам да ми се случват. Will keep you posted, засега толкова.

Има една тема, която няколко пъти напира да се излее тук, но в крайна сметка трия всичко и затварям прозореца. Не мога да повярвам, че го казвам, но не съм готова да споделя някои неща. Ето, казвам ви, че съм попроменена. Тийнейджърското ми желание да изтъкна всичко е потушено.

В някои дни нещата са нормални. Приемам (но не се примирявам), че се паля суперлесно и се притеснявам за всичко, че косата ми е тънка, че прекалявам с цигарите, че съм минус вече не знам колко килограма и това ми харесва повече, отколкото искам да си призная…

Още мога да вдигам вежда иронично, когато се погледна, и още мога да си кажа да дишам, когато е нужно. И нещата ще бъдат наред.