Има неща, които винаги ще си спомням, защото има неща, които винаги трябва да си спомням; и има неща, които още имат значение, защото винаги ще имат значение.
Все повече се убеждавам, че идеята не е да забравя или да се направя, че нещо не е било. Нещата, които са били (които съм била), са част от голямата картина – и понякога ме връхлитат. Понякога за час, понякога за много дни наред. Сигурна съм, че има някакъв смисъл в това, въпреки че още не съм го открила. Така или иначе: има хора, места, ситуации, към които мога да се върна само мислено (и засега това е достатъчно).
Иска ми се да мисля, че ставам по-мъдра и над нещата някак си, което, естествено, не е вярно във всяко отношение. Но все пак… малко по-умерена съм. Или може би съм обградена от хора, които не ме побъркват, кой знае.
Вдъхновена съм и искам да ми се случват някакви неща, и с малки крачки вървя към нещата, които искам да ми се случват. Will keep you posted, засега толкова.
Има една тема, която няколко пъти напира да се излее тук, но в крайна сметка трия всичко и затварям прозореца. Не мога да повярвам, че го казвам, но не съм готова да споделя някои неща. Ето, казвам ви, че съм попроменена. Тийнейджърското ми желание да изтъкна всичко е потушено.
В някои дни нещата са нормални. Приемам (но не се примирявам), че се паля суперлесно и се притеснявам за всичко, че косата ми е тънка, че прекалявам с цигарите, че съм минус вече не знам колко килограма и това ми харесва повече, отколкото искам да си призная…
Още мога да вдигам вежда иронично, когато се погледна, и още мога да си кажа да дишам, когато е нужно. И нещата ще бъдат наред.
времето тук блика на тласъци – като петрола 