“the word you’re looking for is anyway”

Чувствам се изтощена. Все едно съм изкарала един работен ден и сега тепърва трябва да изкарам още един. Спя значително по-добре отпреди, но натрупаното напрежение тежи. Чувствам се отрудена и това не ми харесва. Дори когато съм вдъхновена, умората надделява. Естествено, има решение, но не мога да се наканя да го взема.

Както и да е. Докато седях на една пейка в парка, мина русоляво детенце в кола играчка. Натискаше клаксона и любопитно въртеше глава към едни гълъби. На самите гълъби не им пукаше, на тях от нищо не им пука. Като стана време да тръгвам, прибрах книгата в чантата и се замислих, че това е вълшебната ми чанта – изглежда суепрмалка, но всъщност побира какво ли не. Всяка жена има такава чанта. Какво още видях? Името на булеварда, изписано грешно, некролог без обичайните помпозности, само едно Обичам те (мразя некролози, но този не беше лош). Де да знам. Няма нещо конкретно, което искам да кажа. Иде ми да се хвана за раменете и да се разтърся. Светът е толкова тъжен през септември. Но животът все пак е хубав. Има какво да се превежда. Ще пътувам. Имам апетит. С времето все по-лесно отсявам нещата, с които не се налага да се боря. Много съм придирчива към хората, с които общувам. Не ми се губи време и не ми се рови никъде.

Защо толкова се притеснявам, че нещата няма да станат както трябва? Ще станат. Искам да вярвам, че талантът има значение. И че не съм по-некадърна от останалите, даже напротив.

И ще намеря мястото си под слънцето – по възможност само да не е твърде топло там.

На всички мои, които вече не сте мои

От толкова време не сме си говорили, но снощи те сънувах и всичко беше толкова естествено и на място, че дори за секунда не се усъмних, че не се случва наистина.

*

Indian summer and I hate the heat // I got a back street lover on the passenger seat

Още от дете ми е ясно, че не обичам морето. Не, момент, не обичам ходенето на море. Не обичам организацията, багажа, пътуването (пътуването е кошмар за мен напоследък *working on it*), съобразяването с други хора, жегата, безкрайните часове на плажа, изтощението след слънцето.

Обичам водата, да, харесват ми хладината ѝ, покоят и бурята… но само това.

Лятото за мен е омразен сезон. Сезон, в който нищо не се случва. Сезон, в който не мога да нося нещата, които ми харесват, не се чувствам красива, не ми се яде, не мога да спя. Тъп сезон! Дори не ме наляга носталгия. Свързвам лятото със самотните си лета като ученичка, когато всичките ми приятели бяха някъде другаде; със зацикляне и с непоносимост към температура над 25 градуса.

За мен есента винаги е била начало на нещо ново, нещо се събужда през септември (въпреки че, категорично, това е един безкраен месец). Харесва ми това усещане, този внезапен прилив на енергия, който идва със спада в градусите; все едно след малко ще ходя за нови тетрадки, нови химикалки, ще се вълнувам за нещата, които цяло лято са били далеч, но сега отново са близо.

И разбира се, миризмата на пушек и пепел, одеялото, в което се увивам вечер, дъждът и свежеста, свечеряването. Студът. Дори само като претекст да застанеш по-близо до някого.

Или както съм написала на 15:

искам зимата само защото е тиха и спокойна, само защото ‘навън е студено’ е достатъчно оправдание да се сгушиш, да се нацупиш (…)

//за саундтрак – pearl jam, защото няма по-есенна музика от грънджа