Още от дете ми е ясно, че не обичам морето. Не, момент, не обичам ходенето на море. Не обичам организацията, багажа, пътуването (пътуването е кошмар за мен напоследък *working on it*), съобразяването с други хора, жегата, безкрайните часове на плажа, изтощението след слънцето.
Обичам водата, да, харесват ми хладината ѝ, покоят и бурята… но само това.
Лятото за мен е омразен сезон. Сезон, в който нищо не се случва. Сезон, в който не мога да нося нещата, които ми харесват, не се чувствам красива, не ми се яде, не мога да спя. Тъп сезон! Дори не ме наляга носталгия. Свързвам лятото със самотните си лета като ученичка, когато всичките ми приятели бяха някъде другаде; със зацикляне и с непоносимост към температура над 25 градуса.
За мен есента винаги е била начало на нещо ново, нещо се събужда през септември (въпреки че, категорично, това е един безкраен месец). Харесва ми това усещане, този внезапен прилив на енергия, който идва със спада в градусите; все едно след малко ще ходя за нови тетрадки, нови химикалки, ще се вълнувам за нещата, които цяло лято са били далеч, но сега отново са близо.
И разбира се, миризмата на пушек и пепел, одеялото, в което се увивам вечер, дъждът и свежеста, свечеряването. Студът. Дори само като претекст да застанеш по-близо до някого.
Или както съм написала на 15:
искам зимата само защото е тиха и спокойна, само защото ‘навън е студено’ е достатъчно оправдание да се сгушиш, да се нацупиш (…)
//за саундтрак – pearl jam, защото няма по-есенна музика от грънджа
времето тук блика на тласъци – като петрола 