Bentencho

Те са странни, странни хора. Не си казват обичам те. Казват си много те харесвам, но само веднъж, когато нещата стават сериозни, и никога повече. Не хвалят децата си, но им се радват, видях го с очите си. Може да ти се стори, че са тотално безразлични един към друг, но все си мисля, че не е точно така. Онази двойка в метрото, момче и момиче, елегантно облечени, кой знае, може би се прибираха от работа, нали японците все се преработвали; и двамата спяха (те все спят в градския, дори за една спирка), но момичето се пробуждаше чат-пат. Опита се да събуди момчето, за да слязат на една от спирките (явно тяхната), но не можа. Бяха много сладки. В погледа ѝ се четеше и че е отчаяна, и че ѝ е смешно, и беше много мило. Благодарят непрекъснато и за всичко; може би е някакво лицемерие, може би е прието, но беше освежаващо. Веднъж, по пътя към Нара, кондукторът мина през целия влак няколко пъти и на равни интервали спираше и казваше благодаря, благодаря, че сте тук, благодаря, че се возите с този влак. Транспортната им мрежа е перфектно организирана, от всяко място можеш да стигнеш до кое да е друго; и почти не чакаш; и се редят на опашка, един зад друг, когато чакат влакчето; и в метрото има тоалетни, и тоалетните са чисти; и на релсите дори има специално място, където можеш да се скриеш, ако паднеш; и вътре винаги духа климатик, защото хората са много; и говорят на английски, ама на истински английски. Но последното само в метрото, иначе почти не говорят езика, въпреки че уж го учели 6 години в училище. Не се оправят с изречения, някоя дума тук-там става. Япония не е красива в традиционния (кой пък е той?) смисъл на думата, по-скоро не е красива в смисъла, в който съм свикнала да възприемам един град за красив. Там няма красиви фасади (или са голяма рядкост) – и нормално, градовете им са строени функционално и практично, строени са, за да издържат на земетресения и тайфуни, строени са, за да устояват и оцеляват; и в това има достойнство. Храната им не ми хареса, не открих почти нищо свежо, плод, зеленчук, това ми липсваше. Съзнавам, че приемам свежата храна в България за даденост. Не беше вярно, че не пушат по улиците и не беше вярно, че пазят пълна тишина (въпреки че наистина е учудващо тихо за тримилионен град), макар че в доста от случаите все пак спазваха правилата. Предполагам, че и на тях им писва от време на време. И ползват ужасно много пластмаса.

Има много неща, които вероятно вече съм забравила; то е като сън, точно си се събудил и вече си забравил по-голямата част от него. Обичам да пътувам и обичам да летя със самолет, въпреки че ме беше страх, че ще ми призлее, но това е по съвсем други причини, които все още не съм решила да се впускам да обяснявам тук. Издържах полета геройски, а беше тежко, и не че се чувствам безсмъртна, но си мисля все пак, че това беше голяма работа. И пак: обичам да летя, обичам усещането, когато самолетът излита. Обичам свободата, свързана с летенето, възможността това да се случва, чувството за незначителност на фона на цялото небе… обичам как самолетът първо тръгва назад, за да набере скорост, преди да полети. Мисля, че е хубава метафора, но тъй като не ми се пишат стихотворения, ще я пльосна така. Има толкова неща, които съм мислила и премисляла, и преговаряла в главата си; как да ги кажа най-добре, какво да направя, за да звучат по съвършения начин… но това не е Погнусата и аз не съм героинята, чието име не си спомням, която търсеше съвършените моменти. В края на краищата моментът отминава и на мен ми е мъчно, че не съм казала това, което съм искала да кажа, но и съзнавам, че за всяка дума има време и място. Понякога, ако изпуснеш момента, той не се връща. Склонна съм да преглътна този факт.

Записах куп гласови съобщения, докато бях в Осака. Просто си седях на пейка и говорех. Действаше ми много терапевтично. Винаги ми е действало терапевтично всъщност, да слушам собствения си глас. Може би е егоцентризъм. Може би затова хората ходят на терапия. За да се слушат. Може би всички останали се чувстват така.