Bentencho

Те са странни, странни хора. Не си казват обичам те. Казват си много те харесвам, но само веднъж, когато нещата стават сериозни, и никога повече. Не хвалят децата си, но им се радват, видях го с очите си. Може да ти се стори, че са тотално безразлични един към друг, но все си мисля, че не е точно така. Онази двойка в метрото, момче и момиче, елегантно облечени, кой знае, може би се прибираха от работа, нали японците все се преработвали; и двамата спяха (те все спят в градския, дори за една спирка), но момичето се пробуждаше чат-пат. Опита се да събуди момчето, за да слязат на една от спирките (явно тяхната), но не можа. Бяха много сладки. В погледа ѝ се четеше и че е отчаяна, и че ѝ е смешно, и беше много мило. Благодарят непрекъснато и за всичко; може би е някакво лицемерие, може би е прието, но беше освежаващо. Веднъж, по пътя към Нара, кондукторът мина през целия влак няколко пъти и на равни интервали спираше и казваше благодаря, благодаря, че сте тук, благодаря, че се возите с този влак. Транспортната им мрежа е перфектно организирана, от всяко място можеш да стигнеш до кое да е друго; и почти не чакаш; и се редят на опашка, един зад друг, когато чакат влакчето; и в метрото има тоалетни, и тоалетните са чисти; и на релсите дори има специално място, където можеш да се скриеш, ако паднеш; и вътре винаги духа климатик, защото хората са много; и говорят на английски, ама на истински английски. Но последното само в метрото, иначе почти не говорят езика, въпреки че уж го учели 6 години в училище. Не се оправят с изречения, някоя дума тук-там става. Япония не е красива в традиционния (кой пък е той?) смисъл на думата, по-скоро не е красива в смисъла, в който съм свикнала да възприемам един град за красив. Там няма красиви фасади (или са голяма рядкост) – и нормално, градовете им са строени функционално и практично, строени са, за да издържат на земетресения и тайфуни, строени са, за да устояват и оцеляват; и в това има достойнство. Храната им не ми хареса, не открих почти нищо свежо, плод, зеленчук, това ми липсваше. Съзнавам, че приемам свежата храна в България за даденост. Не беше вярно, че не пушат по улиците и не беше вярно, че пазят пълна тишина (въпреки че наистина е учудващо тихо за тримилионен град), макар че в доста от случаите все пак спазваха правилата. Предполагам, че и на тях им писва от време на време. И ползват ужасно много пластмаса.

Има много неща, които вероятно вече съм забравила; то е като сън, точно си се събудил и вече си забравил по-голямата част от него. Обичам да пътувам и обичам да летя със самолет, въпреки че ме беше страх, че ще ми призлее, но това е по съвсем други причини, които все още не съм решила да се впускам да обяснявам тук. Издържах полета геройски, а беше тежко, и не че се чувствам безсмъртна, но си мисля все пак, че това беше голяма работа. И пак: обичам да летя, обичам усещането, когато самолетът излита. Обичам свободата, свързана с летенето, възможността това да се случва, чувството за незначителност на фона на цялото небе… обичам как самолетът първо тръгва назад, за да набере скорост, преди да полети. Мисля, че е хубава метафора, но тъй като не ми се пишат стихотворения, ще я пльосна така. Има толкова неща, които съм мислила и премисляла, и преговаряла в главата си; как да ги кажа най-добре, какво да направя, за да звучат по съвършения начин… но това не е Погнусата и аз не съм героинята, чието име не си спомням, която търсеше съвършените моменти. В края на краищата моментът отминава и на мен ми е мъчно, че не съм казала това, което съм искала да кажа, но и съзнавам, че за всяка дума има време и място. Понякога, ако изпуснеш момента, той не се връща. Склонна съм да преглътна този факт.

Записах куп гласови съобщения, докато бях в Осака. Просто си седях на пейка и говорех. Действаше ми много терапевтично. Винаги ми е действало терапевтично всъщност, да слушам собствения си глас. Може би е егоцентризъм. Може би затова хората ходят на терапия. За да се слушат. Може би всички останали се чувстват така.

глупости

На 9000 км от София. Идва тайфун. Аз мисля само как утре няма да мога да пуша. Дори не мисля дали ще оцелея. Ще трябва да оцелея, тази страна е строена за такива бедствия. Но колко сме малки пред стихията и пред собствените си пороци.