Само това не

Винаги съм била много, ама много притеснителна. Не говоря за изчервяване и скриване зад полата на мама, въпреки че и това се е случвало, а за притеснявам се, две думи, които казвам поне веднъж на ден – всеки ден, откакто се помня.

Притеснявала съм се за всичко, за което един човек може да се притеснява. Притеснявала съм се дали ще се влюбя, дали ще ми мине разбитото сърце, дали ще ми дойде, дали не съм болна от нещо, дали всичко е наред, дали еди-кой си още ме обича, дали някой не ми се сърди, дали няма да ме уволнят, дали се справям добре, дали пиша добре, дали превеждам добре, дали няма да се наложи да прекъсна университета, дали заключих вратата, дали няма да подпаля апартамента, дали ще ми стигнат парите, дали казах каквото трябваше, дали ще ми опада косата, дали не съм твърде слаба, дали се храня достатъчно, дали не трябва да спра цигарите.

Всеки път си казвам: е, само това да мине, само това да не е и вече няма да се притеснявам. Но никога не е само това и ако има край, сигурно ще е на смъртния ми одър, когато може да забравя собственото си лице, но няма да забравя да попитам А дали изключих печката?

Тези дни бях в пореден епизод на най-лошото, което може да ми се случи, и се чувствам неблагодарна и неуверена. Може би наистина за всеки проблем има решение, за всяка болка – билка; но не мога да се отърся от усещането, че нещо ужасно (и непоправимо! ама разбира се, непоправимо) тегне над мен и ще се стовари върху ми, ако не днес, то в бъдещето. Въобще всички тези безкрайни мисли за бъдещето. Какво ще бъде. И какво от това.

Винаги съм страдала от ниска самооценка и проблемът не са родителите ми, не е средата, не е липса на любов, на внимание, проблемът идва, естествено, от мен, и поради това е почти невъзможно да се реши.

Завиждам на уверените хора, например на учителката ми по португалски – висока, стройна, смугла, красива жена, която знае десет езика. Тя е уверена, но ненатрапчиво. Увереният дух винаги се усеща.

Както и неувереният. Това, че не гледам хората в очите, че не обичам да ме снимат, че непрекъснато се притеснявам и накъсвам изреченията, защото ме е страх да не кажа някоя глупост, всичко ме издава и мисля, че много ми личи, че не се харесвам. Не се тревожа, че другите ме харесват по-малко заради това, защото вече не вярвам, че е нужно да си цял, за да те обича някой друг. Едно от най-хубавите неща, за които съм истински благодарна, е, че може да си на парчета и пак да има кой да ти каже, че ти си целият му свят. Но се тревожа, че съм на 24 и все още не съм се научила да се харесвам, че винаги ще измисля някаква друга глупост, за която да чета до късно вечер и да се притеснявам, че още много време ще влача репертоара от Не съм Х, У, Z. Че винаги моето ми се струва най-страшно и непоправимо. Чувствам се виновна за този егоцентризъм.

Но да оставим това.

Ще имам книга. Не искам да си казвам, че не съм я заслужила. Вече си го казах няколко пъти. Много пъти съм казвала и Не искам книга и Не съм готова за книга. Не знам дали съм. Сигурно е малко като готова съм за дете. Преди мислех, че много искам деца, но сега, когато връстниците ми започнаха да имат деца, не го виждам. Винаги съм мислела, че в един момент човек просто става готов за нещата. Но може би не е така. Може би винаги стоим в живота си зъзнещи и неподготвени.

Естествено, тази книга няма да промени нищо кой знае какво, защото никога не ми е била фикс идея. Винаги съм пишела, защото не съм знаела (какво) друго да правя, защото ми е било важно, защото няма спасение от писането и няма друго спасение, освен писането. И в крайна сметка защо да не го заслужавам? Извървях пътя. Пиша от десет години. Глупости, пиша цял живот. Писала съм детски стихотворения, лоши стихотворения, тъпи стихотворения, стихотворения, които не искам да чета вече, стихотворения, които съм забравила, и – явно – хубави стихотворения.

Радвам се, че не се напъвах излишно, че не пишех, когато не ми се пишеше, че не се притеснявах, че не съм ничие протеже, че не съм в никакъв кръг и клуб. Радвам се, че принципите ми не ми позволиха да се подхлъзна към егоцентричното желание да бъдеш четен. Радвам се, че не направих компромис със собствената си истина.

Естествено, иска ми се да вярвам повече на собственото си писане, но всъщност това не е необходимо. Стига тези, които ме четат, да му вярват.