Някои уроци

Преди две-три години ме вози таксиметров шофьор, който ми направи хороскоп. Разказвала съм тази история и преди, фокусът е, че ми каза: 2019 си ти. Тогава 2019 още беше далече, а и не знаех какво ще рече да съм аз; аз съм аз всяка година, с леки изменения. Всъщност в първите няколко месеца на годината изобщо не усещах да съм аз, нито това да е моята година. Бях в тягостна дисхармония с всичко, което правех, с поведението си, с работата си, с целите си, със заплатата си, с външния си вид, с това, че ми се струваше, че всички останали знаят какво правят и са доволни от живота си, а аз съм в постоянна безпътица, постоянно изтъкана от комплекси и постоянно недоволна.

Не знам дали е сугестия, но ако има една година от живота ми досега, в която мога да кажа, че съм получила всичко, това беше тази година. Всичко възможно се случи. Даже и нещата, които не вярвах, че ще се случат. Успях във всичко. Все ми идва да напиша беше ми дадено, случи ми се, но Things are not happening to me… I am the one happening. Изпитвам странна и фрустрираща съпротива да призная, че съм заслужила нещата, които идват в живота ми. Успехите ми не са дошли свише, нищо не е било даром; постигнала съм неща, защото съм се борила за тях, заслужила съм ги. Ето това се опитвам да си повтарям, но ми е много трудно, защото непрекъснато се чувствам като измамница, като човек, който някак е излъгал хората, че заслужава нещо, и това е голяма тайна, която рано или късно ще бъде разкрита. Или, още по-зле, че има цена, която ще платя за това, че нещо хубаво ми се е случило. Още от дете съм си втълпила тази ужасна форма на вселенски баланс, че за всяко хубаво нещо трябва да идва и нещо лошо, защото просто такъв е животът. Но животът не е такъв и не е трябвало да бъда наранена, за да бъда след това обичана и подкрепяна, не е трябвало да загубя баща си, за да постигна професионален успех. Човек не би трябвало да страда, за да бъде щастлив. Двете неща не бива да имат връзка, освен за да ни покажат, че в живота има и едното, и другото. Нищо повече от това.

Тъй. Та исках да кажа, че това беше една благодатна и щастлива година. От една страна.

От друга страна, това беше годината на страха. На първата ми съвсем пълнокръвна anxiety attack. Не знам как да я нарека, не е паник атака, различно е, но със същата степен на отвратителност. Представете си, че ви се гади, вие ви се свят и умирате от страх едновременно. Всеки ден.

Прилошавало ми е, докато си слагам червило, докато си мия косата, докато се возя в трамвая, докато работя, докато водя съвсем небрежен разговор с някого, докато си връзвам кецовете, докато просто си седя, във всеки един възможен момент. Прекарах доста дълго време в чакане дните просто да се източат. Да мине един, да започне друг и после пак. Спрях да се храня, да спя, да искам и да мисля за каквото и да е друго освен за тревогата и за това кога отново ще ми призлее. Отслабнах много, разраних си ръцете от нерви и косата ми отново започна да пада. От тревожност, било тя ежедневна, не се умира. Това ме успокояват навсякъде в интернет. Но трябваше да напишат, че с тревожност не се и живее, поне не наистина.

Ще ми се да беше дошъл богът от машината и всичко това да беше зад гърба ми. Да бях като тези хора: О, да, страдах ужасно, но вече съм много по-добре. Боже. Нямам рецепта, не съм го преодоляла, то пък това става ли наистина, но съм открила неща, които работят, и имам напредък. И има дни, в които се чувствам добре.

Дълго се противях на идеята да го напиша тук, не знам защо. За да не драматизирам? За да не се срамувам? За да не излезе, че пак всичко споделям? Бе много важно. Ето, написах го. Има страшно много хора, които се чувстват по същия начин. На мен това ми дава кураж. Не защото искам на Вуте да му е зле, а защото човек не бива да се чувства самотен в страха си.

Тревогата ми помогна да осъзная някои неща, които съм знаела и преди, но съм пренебрегвала. Например че не е нужно да огрея навсякъде, не е нужно да се разкъсвам на сто места във всеки един момент, не е нужно да се лишавам от почивка, не е нужно всеки път да съм изрядна или да спазя срока, че мога да се издъня, че имам право на избор, че не съм отговорна за чуждото щастие, че не съм виновна, че нещата не са се получили, че който те обича, ще те разбере и че страхът е от самия страх. Може би всъщност няма решение. Пропастта е винаги там. Тя е необятна, тъмна и страшна. Има дни, в които обръщаш гръб на Пропастта и тогава в света има какво ли не, и животът е прекрасен. Или поне поносим. И има дни, в които си с лице към Пропастта и на света няма нищо друго. Само ти и Тя. В тези дни обикновено се подхлъзваш, защото Пропастта увлича и повлича. Изкушаваш се да извикаш за помощ, но се сещаш, че на света няма никой друг. Само ти и Тя. Затова сам си подаваш ръка. Колкото пъти е нужно.

Така или иначе страхът е само едно измерение на живота. В отрязъците между страха бях щастлива, вдъхновена, гневна, възмутена, разочарована и понякога, макар и много рядко, спокойна. И всичко това беше по-добро от страха. И си пожелавам всичко това да победи страха.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s