all this hard work will probably pay off… in the form of an anxiety attack

Мило дневниче,

Прибрах се с идеята, че не ми пука, но после ми запука доста и ето ме, три часа по-късно, след като се наложи да си преработя цялата задача за университета. Гърбът ме боли, главата ме боли, ужасно нервна съм и тъй като вече се скарах с единствения човек, с когото имам физическа възможност да се скарам, не ми остана нищо друго, освен да помрънкам и тук.

Отдавна исках да напиша нещо като бележка към себе си, че следващия път, в който реша, че е добра идея да се захвана с толкова неща едновременно, е гениална, просто да си ударя главата в нещо твърдо.

Много важно, че нещата, с които се занимавам, са сходни. Времето не ми стига ИЗОБЩО. Живея на малоумни обороти и имам усещането, че правя всичко половинчато. Или това, или че нямам идея какво правя и рано или късно ще си проличи; и т.н., и т.н., знаете рефрена.

Напоследък прекалено често мисля за това, че ставам на 25 (тихо, имам право на криза на двайсетте (ма то двайсетте са ми постоянна криза). Не е като да ставам на 22 или 23. Не е дори като да ставам на 24! Отдавна не се чувствам млада, но лошото е, че вече и не съм съвсем млада и времето, в което мога да се оправдавам с младост, изтича.

Страх ме е. Страх ме е, че това съм аз, че няма да има друга Габриела – нито сега, нито никога; и нито хората, нито терапията, нито времето ще ме променят. Знам, че това не е толкова лошо. Но не искам след години да се събудя и да си кажа боже, това бъхтене изобщо не си заслужаваше. За какво го правя наистина? Никой не ме кара. Не беше нужно да се записвам на курсове, на магистратура, да превеждам и редактирам странично, да се опитвам да поддържам и социален живот. Нищо чудно, че при тази програма дори не мога да се сетя кога наистина съм искала да имам деца. Очевидно целият този цирк е с една цел: да докажа нещо на самата себе си. Но какво? И защо? Защо винаги искам да ми е трудно? Един проблем не мога да реша по адекватен начин, защото дори да виждам лесното решение, продължавам да цикля. Не може да е толкова лесно, съскам си. До всички мои, които са изпитали тази отвратителна моя черта, неумението ми просто да отминавам нещата: простете ми. Наистина не знам какво търся, когато дълбая.

Не, наистина не знам. Нито какво искам, нито коя съм. Колкото повече години, толкова по-малко отговори. Адски се фрустрирам, че се опитвам да променя някакви неща, наистина, и предприех всички стъпки дори, и ето ме, пак съм аз, безкрайно аз, до дупка аз, и не знам защо вече четвърт век отказвам да свикна със себе си.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s