записки от последните седмици

Когато бях малка, всяка Коледа в училище даваха на мен и на другите деца на разведени родители по една торба с лакомства – вафли, бисквити, портокали… Не знам дали съм си давала сметка защо се е случвало, но сега ми е неудобно от този спомен.

Споменах на една колежка, че имам полубрат и че не изпитвам нищо към него, а тя ми каза, че трябва да положа усилие. Но защо? Не си единствена, каза ми. Много хора са така.

Видимо тези две истории нямат допирна точка, но ми носят сходно усещане. В детския ми спомен изпитвам неудобство от напомнянето (и показността на това), че с нещо съм различна, че нещо не е наред и че някой трябва да се погрижи за мен. А в скорошната случка изпитвам неудобство, че някой мисли, че се мисля за жертва.

*

Нищо не е лично.

*

Започвам да се чудя дали това да съм мила е добра стратегия. Дали не съм прекалено мила? Даже думата не е мила, а мека. Някои скорошни случки ме навеждат на мисълта, че често нещата се постигат по-лесно, ако си по-твърд, даже ако си малко груб. Но не мога. Не мога във връзките си и не мога в работата си.

Хората са проклети. Дори не харесвам повечето хора. Досадни са, груби са, държат се непрофесионално, не могат да общуват.

Чудя се колко човека има, които мислят същото за мен. Или добре, не с тези думи, но със сигурност някъде там има някой, който ме мисли за много глупава, некадърна и неприятна. Форма на баланс някаква, знам ли.

*

Ето, както не мога да плача и точно сега ми се доплака. Но сега не може, а докато стигна до момента, в който ще може, вече няма да ми се плаче. Се ла ви без сълзи.

*

Постоянно мисля какво може да се обърка. И усещам тягостното желание нещо наистина да се обърка, за да мога да си отдъхна.

*

Напоследък много сънувам. Сигурно защото си смених режима и още свиквам със ставането в 6 и 30. И все страшни неща: че отново съм близка с хора, с които не съм, че редакторът ми казва, че ръкописът ми не става, че се омъжвам, че баща ми ми говори. Лоши поличби.

*

Не трябва ли нещата да стават по-лесни с възрастта? Човек не се ли учи? Не се ли отпуска?

Плачех насън, за да се утеша наяве

Сънувах, че аз и още няколко човека, които не познавам добре, но чиито физиономии ми бяха познати, сме в нещо като парк. Всеки седеше на отделна пейка; без мен, аз се реех някак, гледах ги отстрани. Не бях сред тях, но бях част от тях. Всички плачеха – никой не казваше нищо, но знам, че плачеха за бащите си. Плачех и аз, толкова неконтролируемо, но и катарзисно, колкото не съм плакала от години. Наяве не мога да плача. Не знам защо. Както и за много други неща, които вече не мога да правя, ми остава утехата на съня. Но днес се чувствам добре, все едно наистина съм плакала и ми е олекнало.

you’re tuned into my frequency

Живнах, мърдам, интересно ми е, заинтригувана съм, вълнувам се. Не всеки ден е такъв, така че си го записвам.

Много здравословно

Вярваш на всичко негативно за себе си.

mi corazon de cenicero

Отдавна не съм го слушала целия и сякаш го чух за пръв път тази вечер. Подейства ми малко като влюбване.