Напоследък преди да заспя си представям (хайде, хайде, всички си представяме нещо, преди да заспим), че седя на една от пейките в градинката на Мавзолея. С дълга пола съм, тъмночервена и плисирана, не знам защо, всъщност изобщо не ми отива плисе, пък и нямам точно такава пола. Поради някаква причина съм и с шапка, но не смешна зимна шапка, с каквато мога да бъда видяна тези дни, ами с черна шапка с периферия, знам ли как се казва, аз ги наричам вещерски шапки. И ми отива! По принцип не ми отиват такива. Както и да е. Очевидно съм аз, но не съвсем.
Та седя си на пейка и гледам. Просто гледам как светът минава покрай мен. От време на време включвам разни разговори в сценария, защото иначе не ми е интересно, но общо взето само си седя.
Бих искала някой ден, поне един ден, да правя точно това. Да седя на пейка и да гледам как животът си тече. И да си казвам: Нищо от това няма общо с теб.
времето тук блика на тласъци – като петрола 