Сънувах, че аз и още няколко човека, които не познавам добре, но чиито физиономии ми бяха познати, сме в нещо като парк. Всеки седеше на отделна пейка; без мен, аз се реех някак, гледах ги отстрани. Не бях сред тях, но бях част от тях. Всички плачеха – никой не казваше нищо, но знам, че плачеха за бащите си. Плачех и аз, толкова неконтролируемо, но и катарзисно, колкото не съм плакала от години. Наяве не мога да плача. Не знам защо. Както и за много други неща, които вече не мога да правя, ми остава утехата на съня. Но днес се чувствам добре, все едно наистина съм плакала и ми е олекнало.
времето тук блика на тласъци – като петрола 