Кротко оплаквам факта, че ще пропусна най-любимото си време от годината, зората на пролетта, и се опитвам да не си внушавам симптоми (и други чувства).
Това ми дава възможност за пореден път да осъзная, че не мога да стоя мирно. Не знам как да стоя в момента и просто да не мисля. Що за човек съм всъщност? Коя съм аз извън работата, реквизита, постоянното нещоправене?
А постоянното вършене, постоянната активност, продиктувана от педантичността ми, от свръхпрецизността ми, е все от желание нещата да се подобряват. Да се усъвършенстват. Мразя горе-долу, мразя междинните гари. Искам един постоянен възход! Нищо чудно, че В. смята, че съм комунистка. Чудя се дали желанието всичко да е съвършено не ми пречи да приемам нещата, над които не съм имала контрол. Не знам как да приемам, че не всичко може да бъде поправено.
Чудесно. В крайна сметка аз, адвокатът на тезата, че хората не се променят, се оказах в положение, в което или трябва да се променя, или да продължа да страдам за едни и същи глупости. Заповядай, твърда главо, казус – след като смяташ, че хората не се променят, можеш ли да живееш с мисълта, че ти също няма да се промениш?
Някой ден просто ще трябва да се науча да казвам стоп. И на себе си, когато мозъкът ми не спира да мели, и на хората, които се намесват в живота ми без очевидна причина.
Защото, нека бъдем съвсем честни: колкото и съпротива да оказвах, успях да се примиря с доста неща. Просто ми се ще те да не изскачат отново и отново, като досадни реклами, само за да ми напомнят за себе си. Без полза, без по-добра оферта и без достатъчно ефективна технология да бъдат премахнати.
//саундтракът на деня
времето тук блика на тласъци – като петрола 