Събудих се малко по-рано от обикновено. От доста време насам ставам рано, не е само заради работа. Често се сещам за преподавателката си по английска литература в гимназията, която веднъж (бяхме 11. клас) ни каза, че все още няма как да знаем дали сме мързеливи, или е от възрастта. Знаеше, че имаме нужда от повече сън и че режимът ни е разбъркан, защото сме тийнейджъри. И беше права, с годините се мобилизирах да издържам на доста по-малко сън, рядко ми се случва да спя до обяд, а когато го направя, винаги се чувствам малко виновна. Като дете, но особено като тийнейджърка, много обичах да се излежавам с часове (!), нямах особена мотивация да започвам деня отрано, защото винаги висях до късно вечер, слушах музика, пишех (изкушавам се да кажа пишех глупости, но няма), четях. От една страна, мисля, това беше време за мен в дом, в който не разполагах с кой знае какво лично пространство, но от друга, давам си сметка, е било просто режимът на подрастващия.
Сутрините са ми любимото време от деня – или поне бяха, преди да започна да се будя с тревожност. Причините да обичам утрото са, разбира се, банални – нов ден, ново начало, цялото време пред мен, усещането за новост и за нещо предстоящо.
Освен всичко останало, колкото по-голяма ставам, толкова по-ясно осъзнавам, че въобще не съм нощна птица. Не мога да уча и работя вечер, макар че ми се налага. Изморявам се много бързо, когато се стъмни. Вече съм човек, който заспива пред телевизора и става много кисел, ако не си легне навреме. Вече съм човек, който може да си легне в 10 (и го прави).
Малко се отнесох, както винаги, но се връщам на началната идея. Събудих се по-рано от обикновено, без аларма. Все едно не бях аз, все едно не съм аз, така се чувствам тази сутрин. Не изпитах нуждата да стана веднага, нито да си разцъкам телефона. Просто лежах и гледах лъча светлина, пробил през плътните пердета към отсрещната стена. Пролетна светлина. Пролет! Когато въздухът спира да мирише на пепел и започва да мирише на живот. Вятър и свобода, толкова ми липсвате. Както си лежах така и си мислех за нищо конкретно, усетих, че съм спокойна. Не знам кога за последно съм се будила с това усещане. Хрумна ми, че преди се будех с това усещане. С вълнение, а не с тревога. Помислих, че съм се чувствала така на много места и в много различни ситуации, и че всъщност усещането за спокойствие няма общо със стаята, със сезона, дори с това какво се случва. Животът ми и преди беше напрегнат, бих казала дори че съм била нещастна, но това не караше стомаха ми да се свива на топка. А сега се събудих спокойна и за ужас на онази част от мен, която е вманиачена в контрола над ситуацията, не съм направила нищо специално, за да го постигна. Може би поначало съм подходила грешно: не е нужно да се променям, а само да се свържа с онази част от себе си, която е непоправима романтичка, вярва в добрия развой на нещата и крачи смело напред. И която тази сутрин дойде да ми каже здравей.
времето тук блика на тласъци – като петрола 