ЕДНО. Сънувах, че имам огромна къща на “Раковска”. Не, всъщност май беше етаж от къща, все едно. Наистина беше грамадна, с басейн (странно решение на подсъзнанието ми, като се има предвид, че мога да плувам само колкото да не се удавя и че мразя лятото). Най-интересното беше, че тънеше в разруха, но все си мислех: да, всъщност бих могла да живея тук. Няма да тълкувам сега, но има какво да се извлече от този сън. А и беше ярък, красив. Много обичам такива сънища.

ДВЕ. Днес имах чудесен разговор, в който една колежка, даже без да съм казала нещо от порядъка на притеснявам се, ме успокои и окуражи. Да не забравям!

ТРИ. Искам до края на тази година просто да се науча да казвам абе, аре бе, много важно. И да го вярвам.

//и това, все едно не съм го споделяла 100 пъти, по текст на любимата Ина Григорова

It’s become the crux of me/ I wish that I could rise above it

Ние сме болно общество

Тъй като съм диагностицирана (и преди съм го казвала, не съм се диагностицирала сама, специалист ми го е казал) със същото генерализирано тревожно разстройство, или generalized anxiety disorder, или ГАД, както му казвам неслучайно, споделям това. Споделям и защото е важно да се говори по темата и се радвам на всеки подобен опит в медийното пространство.

Лично аз постоянно се лутам между убийствено напрежение и тревожност и отрязъци на успокоение. Нарочно не казвам спокойствие, защото не си спомням кога за последно съм била спокойна. Позволявам си да се успокоя само след като стабилно съм се критикувала, притеснявала, бих казала дори самобичувала. Едва след като съм се наказала, си позволявам да се отпусна. Тревожното разстройство е различно от паническото разстройство по симптоми: най-общо при паник атаката има сърцебиене и задух, при тревожността за мен най-изразеният симптом е гаденето. В случая с тревожното разстройство, както е при мен, човек се притеснява страшно много за какво ли не с години. Накрая тялото казва Майната ти и започва на свой ред да те наказва с психосоматични симптоми. Няма да се впускам да обяснявам колко пъти излизам и ми се гади, колко пъти стоя на спирката и ми се вие свят, колко пъти съм в трамвая и имам чувството, че ще се строполя на земята и т.н. Не го казвам, защото се самосъжалявам, а защото наистина адски ми е писнало да се чувствам така и днес е един от онези дни, и просто понякога искам да изкрещя, че не мога повече.

Опитвам се да си повтарям, че всичко е временно, че нищо няма значение. И дори да трябва да започна отначало за стотен път, все тая. Защото сме тук за съвсем кратко, нищо няма да вземем със себе си, когато си тръгнем, и нищо няма кой знае какво значение. Понякога това помага, понякога нищо не помага.

Преди няколко месеца на един рожден ден се бяхме събрали 10-ина момичета в кръг, пиехме джин и си говорехме. И от приказка на приказка стана ясно, че всяка! една! от нас! има някаква форма на тревожно или паническо разстройство. С което не искам да ви разстройвам, а просто да ви подсетя да се оглеждате. Защото може да е човекът до вас, може да е момичето в градския, а ако не спрете да се тревожите за глупости, утре може да сте вие.