haters, isolators

Седмица четвърта. Не съм излизала от апартамента от осем дни.

Отново започнах със списъците със задачи. Тревожността ми си намира отдушник в това. Подреждането, записването, това ми помага.

Лутам се между екстаз и отчаяние. Не че няма нищо по средата, но както казва Боуи, speak in extremes, it’ll save you time.

Изобщо не съм си правила илюзии, че стоенето вкъщи ще ме успокои по някакъв начин. Досега не съм успяла да се разтревожа особено, че ще се разболея, но другите ми тревоги са без промяна. Всъщност не, какви други тревоги. Нека си го кажем, всичките ми притеснения са свързани с работата. Работата! Великата ми работа. Справям ли се, как се справям, дали няма да се издъня, какво ще стане, ако се издъня. Какво значи издънка изобщо? Преди време М. ми каза: Но всъщност ти си вървиш по пътя, с кратки престои на междинни гари. И всичко, което предстои, всичко, което следва, ще е още по-добро. Няма назад, нали така. Няма назад. А И. винаги казва, че Всичко ще бъде наред, а каквото не е, ще го оправим.

Както и да е, то не пита. Всичко е наред, да, нямам никакви реални проблеми, но в известна част от времето съм тревожна и потисната на макс и е ясно, че изолацията изобщо не ми помага.

Чак онзи ден за пръв път седнах да чета книга. Просто не мога да се съсредоточа. Както по-умни от мен хора вече казаха, това не е време, в което ще проговоря още един език или ще изкарам курс по софтуерно инженерство. Животът ми е същият. Работя и уча, което значи, че свободното ми време е около 2 – 3 часа дневно и евентуално някакви откраднати минути, като тези, в които сядам да напиша това. Нищо не е по-различно, но в същото време всичко е различно.

Гледат ми се глуповати романтични комедии или тийнейджърски филмчета. Искам да си инсталирам Симс или нещо подобно. И да цъкам дуолинго примерно. Наистина нямам енергия за нищо сериозно.

Времето е трудно, но откривам, че на фона на това съвместният живот е по-скоро плавен. Това не ме изненадва особено, защото още преди да живеем заедно, ни беше важно просто другият да е наоколо, а не непременно да правим едно и също нещо. Which is pretty damn great. Дали се караме кой да измие чиниите? О, да. Много се извинявам, но има ли хора, които не се карат за това? Та, да, понякога се караме кой да измие чиниите, а после стоим в отделни стаи. И докато аз тръгвам да си лягам и се чудя защо се скарахме точно за тази глупост, чувам, че вместо да мислиш върху това, ти ядеш чипс в 2 след полунощ. Стана ми смешно и заспах с мисълта, че дори когато се чувствам най-потисната, някаква странна ирония помага нещата да не изглеждат толкова черни. Животът си върви, някой винаги нещо яде.

И ти благодаря, че изми чиниите.

___

Саундтрак от Мейнард Кийнън. Много го харесвам заради A Perfect Circle още от 8. клас (то на к’во ли не съм фен от 8. клас, това е сигурно най-голямата институция в живота ми), но едва от миналата година прослушвам и другите му проекти. Всъщност всичко, което прави този човек, е супер. Обичам, когато творецът е толкова versatile, не е често срещано.