Толкова съм уморена. Ще ми се да е летен следобед и да си легна съвършено чиста в снежнобели чаршафи, които ухаят на прах за пране. Да заспя, докато светът жужи съвсем тихо и незабележимо. Искам, когато се събудя, да е прохладно, да има къде да приседна, без да говоря. Нищо да не трябва. Да не се налага да си отварям служебния мейл или другия мейл, да нямам задачи в обозримото бъдеще. Искам да остана с усещането, което имам за любими книги, които не помня добре. Да е важно, че нещо хубаво се е случило, без да мисля за подробностите.

диагностика с подръчни материали

Слушам Остава, което не се случва често. Това е по две причини, едната е напълно естествена, другата е много тъпа.

Естествената причина е, че съм ги надраснала. От периода, в който се друсах с тях, непрекъснато ходех на техни концерти и ги цитирах на познатите си във всякакви ситуации, мина порядъчно много време. После започнаха да ме дразнят със сценичното си поведение, веднъж си тръгнах от концерт, преди да е свършил, и горе-долу това беше. Обичам ги, но отдалеч. Единствената улика за онази страст е юзърнеймът ми мини тяло в почти всички мрежи. Имам проблем с кръщаването, много трудно избирам имена. Затова почти никога не слагам заглавия на стихотворенията си, или ако има, са символични или колкото да ги намирам по-лесно в потока. Както снощи написах в едно съобщение, чудя се как някои хора успяват да дадат име на всичко. Мисълта ми е, че щом години наред съм успяла да удържа с едно потребителско име, това ще е докрай.

Другата причина да избягвам слушането на Остава е толкова тъпа, че дори не искам да я назовавам, но е свързана по-скоро с егото ми. С грозна и неприятна част от мен. Неудобно ми е да го призная, но мразя, когато не участвам в нещо, което намирам за важно; мразя да не съм част от нещо, въпреки че не искам да съм част от него. Сигурно е нормално и всеки го изпитва, но имам силна нужда да слагам ръка върху нещата, които са ми любими, и да кажа мое е или аз го открих. Не знам какво е това, комплексът на Колумб сигурно. Все по-често успешно идентифицирам тази емоция и се старая да я смачкам в зародиш. Но да наблюдавам, да не участвам в разговора, да не завъртам всичко около себе си, и то често с кофти замисъла да изпъкна, това ми е много трудно.

Искам да заявя какво знам, какво съм чела, гледала, слушала, добре, но защо тогава тази съпротива да призная нещата, които сама съм създала? Трудно приемам да не знам от кои съм, да не мога да лепна етикета ето, аз съм такъв тип човек. Чудя се защо имам страхотни скрупули да напиша ето, аз съм такъв тип поет. Не взимам насериозно писането си и изпитвам срам от него. Мразя този постоянен дискомфорт – и от успеха, и от провала, и от средата.

Подсещам се от един друг разговор, че така и не се чувствам пораснала. Тоест – винаги съм се чувствала по-зряла от връстниците си, но когато силите ни започнаха да се изравняват, тъй да се каже, не усетих нещо в мен да се променя. Исках някакъв прелом, исках да усетя нещо, с което да заявя да, добре, вече съм голяма. Но няма такова нещо и съдейки по този текст, инфантилното в мен си дава пълен напред.

Днес М. ми прати едно клипче, на което отиваме на концерт на Дубиоза, лятото на 2015 е. На пръв поглед изглеждам доста весела. Но някак противно весела, нещо в мен се отврати от видяното. В мен отпреди пет години имаше нещо странно изкуствено, нещо, което облекчено мога да кажа, че вече не съм. Дори да е само очната линия, се радвам, че поне частично съм друга.

И малко по-близо до промяната, тaзи обетована земя.

Сега се замислих и за името на този блог. За промяна. Ебаси иронията.