като си нямам бог, си имам блог

Винаги малко завиждам на хората, които си имат бог. Израснала съм в силно нерелигиозно, за да не кажа направо атеистично семейство. Водили са ме на църква може би два-три пъти в живота ми. Не се чувствам добре в църкви и бързам да изляза винаги когато по някаква причина попадна в някоя. На погребенията на дядо ми и на баща ми нямаше свещеник. Не бих се омъжила в църква, защото би било проява на лицемерие. Едната ми баба казва, че не вярва в бог, а в доброто. Тя е и отявлена комунистка, така че в атеизма ѝ няма нищо учудващо. Но баба ми е и страхотно интелигентна жена.

Когато бях в пети клас, си купих малка икона на някакво зелено училище. По това време за пръв път се сблъсках със смъртта и се опитвах да се моля пред въпросната икона. Но нищо не се случи. Не можах да го усетя. Не знам какво стана с иконата, сигурно се е счупила при някое от многобройните ми подреждания и съм я изхвърлила.

Често в живота си съм се питала дали на хората, които вярват, не им е по-лесно. Дали не са по-спокойни, защото са сигурни, че има нещо над тях, което ги пази, което има план за тях. Както е ставало дума, аз имам проблеми с авторитета, имам проблеми и с йерархията, защото съм много мнителна и скептична, опитвам се да микроменажирам всичко, да контролирам всичко. Не вярвам почти в никого и нищо, но което е още по-тъжно, не вярвам и в собствените си усилия.

Това, че не вярвам в добрите развръзки, ме е подтиквало да прекъсвам отношения с хора, да ги отрязвам напълно от живота си, защото не съм вярвала, че промяна е възможна. Липсата на вяра ме е карала да правя много, много глупави неща, както и да се излагам пред хора, пред които най-малко съм искала да се изложа, да изглеждам невротична, хаотична, леко откачена (каквато реално съм); и знам, че в повечето случаи го докарвам по такъв начин, че да изглежда чаровно, но тези, които редовно ме виждат изтормозена и невярваща, знаят, че не е чаровно, а отчайващо.

So what I’m really trying to say is, много ми се иска да повярвам. В дни като тези просто много, много искам да вярвам в нещо. След един разговор снощи ми се иска да повярвам поне в това, което предстои. Сигурно проблемите ми, които от 10 години, ако човек реши да скролва, са едни и същи, са адски тъпи и нелепи, но животът е този. Вчера покрай интервюто на Тея се замислих защо пиша в блог. Защо не в дневник. Има две причини. Едната е, че писането в блог ми позволява да кажа всичко, което искам да кажа, и да знам, че хората, които искам да го знаят, ще го прочетат. По този начин хем нещата, които чувствам, са out in the open, хем не се налага да водя дълъг разговор, в който всъщност ги изричам. Нещо като да напишеш много дълго писмо на някого, да го изпратиш, а после да отидеш да измиеш чиниите и да продължиш с живота си.

пауза

Чета един блог, който много харесвам, и усещам, че не мога да правя нищо конкретно. Изцедена съм.

Вятърът цял ден шумоли, все едно е септември. Какво ли не бих дала да е септември, въздухът да мирише на пепел. Всъщност нямам чак такъв проблем с тишината на лятото. Нека идва.

Прецъквам обяви за апартаменти просто така, дежурно.

Гладна съм, трябва да си разчистя гардероба и още един милион неща. Вероятно и днес няма да е денят, в който ги върша. Не мога да наваксам.

Отдавна не се чувствам безсмъртна, но тези дни се чувствам особено смъртна. Без това да има някакъв драматичен нюанс, просто хората умират, това е.

Ще изпуша една цигара и ще се обадя на баба си.

sundry

Не знам защо животът непрекъснато ме сблъсква с мъже с огромно его. Хем имам проблем с мъжки авторитет – по default ми е неприятен, защото не възприемам мъжа в такава роля (daddy issues and whatnot), хем всеки път страшно се насмитам и не успявам да се опълча или барем да заявя позиция. Грр!

Вече по-скоро вяло отбелязвам факта, че нещата около книгата ми не се получават така, както искам. Това няма нищо общо със съдържанието или с нещо, което аз съм направила, а с всички останали замесени.

Оплаках се!

Тези дни си мисля за птици и шестици на Вечерница. Не толкова заради стихотворението, а заради заглавието. Мисля си за това да си много добър, но не отличен. Може би проблемът ми не е с мъжете с голямо его, проблемът ми, както винаги, е с моето его.

И все пак петицата е хубава оценка, числото пет ми е любимо. Има нещо кръгло в него. Нещо кратко и приемливо. Нещо в мир със себе си.

И тази песен, защото сънувах, че танцувам на нея. Много обичам да сънувам песен.

„Херман Мелвил“, Уистън Х. Одън

oh well. ако бях по-сериозна във воденето на този блог, можеше направо да се преселя в него.

she started smoking poetry

Заплува той към небивала милост,
додето пусна котва у дома и стигна до жена си,
понесен във пристанището на ръката ѝ,
той всяка заран тръгваше към работа,
като далечен остров беше занаятът му.

Той бе разбрал, че има добрина,
но трябваше напълно да угасне ужасът,
за да прозре това;
а халата, която го издуха
отвъд Кейп Хорн и осъзнатата сполука,
прорева:
„Тази скала е Раят. Тук се разбий“,
а после оглуши го с гръм, обърка го с просветване
– вманиаченият герой, ловуващ все едно бижу,
невиждано изчадие, осакатило слабините му;
необяснимо как, останал жив, успял да се изтръгне от кошмара –
от всичко, що бе сложно и неискрено; проста беше истината.

Злото е делнично и винаги човешко,
спи в леглото ни, яде от нашата храна,
добрината се явява ежедневно пред нас,
дори в салони сред тълпи от грешки;
тя носи име, ще я кръстим Били, почти безукорна,
и носи като…

View original post 156 more words