Понеже удовлетворението никога не е толкова силно, колкото притеснението ми преди това, тук си записвам, че след 6 месеца нерви, сълзи, безкрайни разговори и адски много работа, се справих успешно с категорично най-трудната работна задача, която съм имала досега.
Пожелавам си да бъда все така критична (но по-уверена в собствения си нюх), никога повече да не си мисля, че съм некомпетентна (но да не забравям колко много имам да уча) и да бъда по-твърда, когато е нужно (но все така мила, ‘щото съм мила и това е факт).
Не искам да звучи нагло, но и не искам да се чувствам неудобно да кажа, че всъщност съм постигнала доста неща в живота си, особено като се има предвид на колко съм години.
В смисъл че е крайно време да спра да се насмитам и да се съмнявам в себе си.
Дори утре да не се чувствам така, осъзнаването на всичко по-горе е една голяма крачка и т.н. Дет’ се вика: повтарям си го колкото пъти е нужно, пък когато и да започна да го вярвам, все ще е хубаво.
_
*С тази дума вече съм именувала някой пост тук. Това е последната дума в На изток от рая.
времето тук блика на тласъци – като петрола 