„Херман Мелвил“, Уистън Х. Одън

oh well. ако бях по-сериозна във воденето на този блог, можеше направо да се преселя в него.

Заплува той към небивала милост,
додето пусна котва у дома и стигна до жена си,
понесен във пристанището на ръката ѝ,
той всяка заран тръгваше към работа,
като далечен остров беше занаятът му.

Той бе разбрал, че има добрина,
но трябваше напълно да угасне ужасът,
за да прозре това;
а халата, която го издуха
отвъд Кейп Хорн и осъзнатата сполука,
прорева:
„Тази скала е Раят. Тук се разбий“,
а после оглуши го с гръм, обърка го с просветване
– вманиаченият герой, ловуващ все едно бижу,
невиждано изчадие, осакатило слабините му;
необяснимо как, останал жив, успял да се изтръгне от кошмара –
от всичко, що бе сложно и неискрено; проста беше истината.

Злото е делнично и винаги човешко,
спи в леглото ни, яде от нашата храна,
добрината се явява ежедневно пред нас,
дори в салони сред тълпи от грешки;
тя носи име, ще я кръстим Били, почти безукорна,
и носи като…

View original post 156 more words