като си нямам бог, си имам блог

Винаги малко завиждам на хората, които си имат бог. Израснала съм в силно нерелигиозно, за да не кажа направо атеистично семейство. Водили са ме на църква може би два-три пъти в живота ми. Не се чувствам добре в църкви и бързам да изляза винаги когато по някаква причина попадна в някоя. На погребенията на дядо ми и на баща ми нямаше свещеник. Не бих се омъжила в църква, защото би било проява на лицемерие. Едната ми баба казва, че не вярва в бог, а в доброто. Тя е и отявлена комунистка, така че в атеизма ѝ няма нищо учудващо. Но баба ми е и страхотно интелигентна жена.

Когато бях в пети клас, си купих малка икона на някакво зелено училище. По това време за пръв път се сблъсках със смъртта и се опитвах да се моля пред въпросната икона. Но нищо не се случи. Не можах да го усетя. Не знам какво стана с иконата, сигурно се е счупила при някое от многобройните ми подреждания и съм я изхвърлила.

Често в живота си съм се питала дали на хората, които вярват, не им е по-лесно. Дали не са по-спокойни, защото са сигурни, че има нещо над тях, което ги пази, което има план за тях. Както е ставало дума, аз имам проблеми с авторитета, имам проблеми и с йерархията, защото съм много мнителна и скептична, опитвам се да микроменажирам всичко, да контролирам всичко. Не вярвам почти в никого и нищо, но което е още по-тъжно, не вярвам и в собствените си усилия.

Това, че не вярвам в добрите развръзки, ме е подтиквало да прекъсвам отношения с хора, да ги отрязвам напълно от живота си, защото не съм вярвала, че промяна е възможна. Липсата на вяра ме е карала да правя много, много глупави неща, както и да се излагам пред хора, пред които най-малко съм искала да се изложа, да изглеждам невротична, хаотична, леко откачена (каквато реално съм); и знам, че в повечето случаи го докарвам по такъв начин, че да изглежда чаровно, но тези, които редовно ме виждат изтормозена и невярваща, знаят, че не е чаровно, а отчайващо.

So what I’m really trying to say is, много ми се иска да повярвам. В дни като тези просто много, много искам да вярвам в нещо. След един разговор снощи ми се иска да повярвам поне в това, което предстои. Сигурно проблемите ми, които от 10 години, ако човек реши да скролва, са едни и същи, са адски тъпи и нелепи, но животът е този. Вчера покрай интервюто на Тея се замислих защо пиша в блог. Защо не в дневник. Има две причини. Едната е, че писането в блог ми позволява да кажа всичко, което искам да кажа, и да знам, че хората, които искам да го знаят, ще го прочетат. По този начин хем нещата, които чувствам, са out in the open, хем не се налага да водя дълъг разговор, в който всъщност ги изричам. Нещо като да напишеш много дълго писмо на някого, да го изпратиш, а после да отидеш да измиеш чиниите и да продължиш с живота си.