като си нямам бог, си имам блог

Винаги малко завиждам на хората, които си имат бог. Израснала съм в силно нерелигиозно, за да не кажа направо атеистично семейство. Водили са ме на църква може би два-три пъти в живота ми. Не се чувствам добре в църкви и бързам да изляза винаги когато по някаква причина попадна в някоя. На погребенията на дядо ми и на баща ми нямаше свещеник. Не бих се омъжила в църква, защото би било проява на лицемерие. Едната ми баба казва, че не вярва в бог, а в доброто. Тя е и отявлена комунистка, така че в атеизма ѝ няма нищо учудващо. Но баба ми е и страхотно интелигентна жена.

Когато бях в пети клас, си купих малка икона на някакво зелено училище. По това време за пръв път се сблъсках със смъртта и се опитвах да се моля пред въпросната икона. Но нищо не се случи. Не можах да го усетя. Не знам какво стана с иконата, сигурно се е счупила при някое от многобройните ми подреждания и съм я изхвърлила.

Често в живота си съм се питала дали на хората, които вярват, не им е по-лесно. Дали не са по-спокойни, защото са сигурни, че има нещо над тях, което ги пази, което има план за тях. Както е ставало дума, аз имам проблеми с авторитета, имам проблеми и с йерархията, защото съм много мнителна и скептична, опитвам се да микроменажирам всичко, да контролирам всичко. Не вярвам почти в никого и нищо, но което е още по-тъжно, не вярвам и в собствените си усилия.

Това, че не вярвам в добрите развръзки, ме е подтиквало да прекъсвам отношения с хора, да ги отрязвам напълно от живота си, защото не съм вярвала, че промяна е възможна. Липсата на вяра ме е карала да правя много, много глупави неща, както и да се излагам пред хора, пред които най-малко съм искала да се изложа, да изглеждам невротична, хаотична, леко откачена (каквато реално съм); и знам, че в повечето случаи го докарвам по такъв начин, че да изглежда чаровно, но тези, които редовно ме виждат изтормозена и невярваща, знаят, че не е чаровно, а отчайващо.

So what I’m really trying to say is, много ми се иска да повярвам. В дни като тези просто много, много искам да вярвам в нещо. След един разговор снощи ми се иска да повярвам поне в това, което предстои. Сигурно проблемите ми, които от 10 години, ако човек реши да скролва, са едни и същи, са адски тъпи и нелепи, но животът е този. Вчера покрай интервюто на Тея се замислих защо пиша в блог. Защо не в дневник. Има две причини. Едната е, че писането в блог ми позволява да кажа всичко, което искам да кажа, и да знам, че хората, които искам да го знаят, ще го прочетат. По този начин хем нещата, които чувствам, са out in the open, хем не се налага да водя дълъг разговор, в който всъщност ги изричам. Нещо като да напишеш много дълго писмо на някого, да го изпратиш, а после да отидеш да измиеш чиниите и да продължиш с живота си.

4 thoughts on “като си нямам бог, си имам блог

  1. “В моя блог аз съм Бог” написа навремето М. Фучеджиева. Скепсисът е болестта на нашето поколение, макар че има един парадокс – уж не сме религиозни, но вярваме в кармата и пр. Някои от нас. С тоя преамбюл исках да ти кажа, че ми се четат твои стихове. хх

    • хах! да, и аз вярвам в кармата и все я мисля като нещо отделно и едва ли не на друго ниво от религията, а всъщност само името е различно. за другото – суун ♥

  2. Излишно дълъг коментар, щото аз да си кажа пък :D :D.

    Дали е по-лесно за вярващите не знам, но може би действително е по-успокояващо – че си способен да се помолиш на Бог и (поне според мен, де) да знаеш, че винаги ще отговори на желанията ти, макар и не задължително по начина, по който искаш, ест.
    От друга страна, случва се да правя глупости и да го осъзнавам и оттам се чувствам гузен и лицемерен, защото знам, че са глупости. Подобни морални угризения ги нямах преди да повярвам сериозно (бях някъде на 17).
    Трябва да направя уточнението още, че не ходех на православна църква, а на протестантска (петдесятна) и разликата е огромна. Там няма икони, свещи, ритуали, светци и прочие. Пасторът говори на български, а не на църковнославянски – има си проповеди, тълкуване на библията и т.н., които са интересни и стимулират да мислиш. И не, няма жертвоприношения на деца.
    Иначе все се дразня на тези празници – свети не знам си кой си. Това изобщо не е идеята на християнството, а си е някаква местна измишльотина, която създава погрешно впечатление за вярата. Вместо да почиташ Господ, почиташ човек?! Такива „празници” изобщо не са описани в библията.
    По отношение на авторитетите – вярващите имат свободен избор, нищо не е насила. „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно.” и т.н. Действията на вярващия си опират до неговата съвест.
    Между другото, едно време, като четях безспир тук през какво си минала, разбирах напълно защо не си вярваща и ми се струва, че ако бях на твое място, вероятно щях да мисля по същия начин.
    Това всичкото не го написах с цел да правя реклама на протестанството, а да кажа, че вярата не прави задължително нещата по-лесни, но и не ги прави по-трудни. Аз поне не я възприемам като нещо ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Пък и библията учи на добродетели и ако не си фанатизиран (!), би била полезна за формирането на мироглед.

    • да, сигурна съм, че е така. всъщност нямам против вярата (на този етап), имам проблеми с някои нейни аспекти, но със самата вяра – не. иначе аз не съм минала през кой знае какво, има хора с много по-тежки съдби. просто винаги съм била многословна за нещата, от които боли, но и съзнавам, че понякога доста преувеличавам. :)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s