me suelto en el deshacer

Ходя на протестите всеки ден, защото намирам смисъл. Не бих искала да убеждавам никого в която и да е кауза. Държа да отбележа, че това ми е неприсъщо, обикновено държа всички да са съгласни с мен. Опитвам се да се отърва от този навик, редом с други тъпи навици – като порива да превъзпитавам, да променям. Не че някой особено се поддава на тези ми желания така или иначе. Хората имат право да са обезверени, да не знаят, да не им пука и е най-добре най-сетне да млъкна и да ги оставя да си живеят живота. Не отговарям за никого.

Тълпата за пръв път не ме ужасява, а екзалтира. Колкото и да съм изморена, на протеста живвам. Знам, че рано или късно и това ще ме измори, но все още имам надежда. Не ме е срам, че съм по-осъзната сега, отколкото бях преди седем години.

Няма поанта. Надявам се да съумея да съчетая непримиримостта си с решението да не опитвам да променям каквото и да е насила. Надявам се с хората, с които се разминаваме сега, да се срещнем отново някъде по пътя.