smoke gets in your eyes

Мислите ми не ме оставят на мира дори насън. Понякога си лягам с натежала глава и си казвам утре всичко ще изглежда другояче. Много рядко е така. Каквато съм вечер, такава съм и в утрото. Жена, която не умее да се освобождава, не умее да забравя и не умее да си прощава.

Но в последните няколко дни мисълта ми тече лениво. Или тече лениво. В малкото време, в което бях близо до морето, гледах хоризонта със слушалки в ушите. Опитвах се да изтрия всички хора по брега, да се откъсна, да сме само аз и водата. Почти успях.

Казвала съм и преди – морето не ми носи катарзис, не държа на него. Но когато съм там, гледам, какво да правя. Гледам и мисля.

През тези дни почти не се тревожих за работа, затова, естествено, намерих други неща, за които да се притеснявам. Мразя този свой снобизъм, но въпреки че София не ми липсваше, много исках да съм в София, защото тук се чувствам в свои води. Не в безопасност, не от някакъв криворазбран сантимент (загубих това, след като се върнах от Лисабон), но съм ужасно разглезена от достъпността и наличността на всичко тук. Че винаги има – не, момент, винаги знам откъде да си купя храна, цигари, лекарства. Места, на които нямам подобен контрол, ме влудяват.

Един ден се редях на някакъв бар на плажа, по тениска и с мокра коса, без грим. Слушах 10 минути как барманът флиртуваше с момичетата пред мен, което не беше чак толкова досадно, защото звучеше Wet Sand и си мислех „Ха, колко яко!“ и подритвах пясъка с крака си в някакво състояние на полудзен. Не че очаквах, не че дори исках (!) някой да флиртува с мен, но когато барманът взе моята поръчка супервяло, се почувствах адски смотана (каквато, разбира се, съм) и непривлекателна. Това не е новост, постоянно се чувствам много грозна и ако някой чуе как говоря за себе си, ще реши, че съм оплешивяващо трътлесто джудже.

Докато носех каквото там си бях купила обратно, си казах „Ами да, но единственият начин да не си смотана… е да не си смотана!“. Да съм смотла обаче ми е вътрешно присъщо. Та мислех много за смотаното си поведение и огромните си комплекси. Нямам прозрение.

Мислих също за приятелките си. Животът е доста банален, за да не кажа универсален, и колкото по-голяма ставам, толкова повече си давам сметка, че нищо, което ми се случва, не е неповторимо. Нито аз съм сътворила най-големите глупости, нито аз съм страдала най-много, нито само аз съм взимала решения X и Y, нито само аз съм се чувствала толкова влюбена. Нищо, нищо не е изцяло мое. Понякога съвпаденията ме изумяват. Друг път обаче не одобрявам решенията на хората, близки до мен, и не знам как да им го кажа. Мисля, че допускаш грешка. Но коя съм аз да давам такава оценка? Царицата на катастрофалния сценарий.

Мислих си и как в действителност не е нужно да нося ютия, сешоар и един несесер с лекарства. Знам защо го правя, но не е нужно. Човек може без всичко.

Една книга ме натъжи, не непременно защото съм преживяла написаното, а от човещина. Мисля си много и за нея.

И накрая, но с това мислите ми далеч не се изчерпват, понякога мисля и за собствената си книга. Боже, как звучи. Ще имам книга. Бих направила неуместна шега, но вместо това ще кажа, че я харесвам. Опитах да съм честна, без да бъда сантиментална, ядовита, без да бъда цинична. Важно ми беше да не се вземам прекалено насериозно и да бъда искрена. Надявам се, че се получи.

sister psychosis

Половин година след последната ми сесия отново отидох на терапия.

Бих искала този път наистина да потъна в процеса. Дори когато, не, най-вече когато ми е некомфортно. Съзнавам, че терапията ще извади доста гадост, която съм натрупала в себе си; неща, които нито искам да чувам, нито искам да виждам. Но те са там, колкото и да ги тикам навътре. Много бавно започвам да си давам сметка, че това, че съм много експанзивна и привидно споделяща, не означава непременно, че казвам всичко, което мисля. Понеже имам ужасно много скрупули и в главата ми винаги всичко е обременено от трябва и не трябва, все се оказва, че не мога да кажа цялата истина. Още не мога да бъда съвсем честна дори със себе си.

Знам, че това е част от оздравителния процес: да изкараш токсините. В Холивуд му казват детокс. Но в същото време се опасявам от нещата, които могат да излязат на повърхността. Защото може да се окаже, че историята, която си разказвам за себе си, не е изцяло вярна. И че това, че не съм готова да призная някои неща, не значи, че те не съществуват.

Понякога се чувствам като в DARK, в едно постоянно лутане в търсене на източника. The end is the beginning, and the beginning is the end. Но къде е коренът? Къде е коренът?

Може би всичко ще изплува рано или късно. Тепърва трябва да се науча на търпение.