Снощи бях на представление по текстове на Димитър Воев. Беше наистина красиво – искрено, без поза. А изпълнението на Тъмна земя бе вероятно най-хубавото, което съм чувала.
И както си седях и слушах, осъзнах, че винаги ще се чувствам, поне в известна степен, сама. Не бях сама там. Но има част от мен, която винаги ще е сама. Сигурно е така за всички; има толкова много хора, че е невъзможно да си единствен в каквото и да е. Този момент обаче си беше само мой и ми донесе облекчение.
Иначе нищо ново под слънцето. Чакам да дойде септември и искам да чуя някоя страхотна песен. Такава, от която да настръхна, както настръхнах и снощи. Пратете ми песен!
–