Ползата от това да имаш много умни приятели е, че те успяват да вербализират нещата, които те мъчат, но които си твърде изморена, гневна и недоспала да опишеш. По-надолу теорията за все нещо не достига – и това е окей, е от Н.
–
Не, то не е лошо да искаш. Лошо е да желаеш.
Първото е в зоната на реалността, втората е в зоната на една реалност, която не можеш да постигнеш.
Разликата е горе-долу следната.
Ако искаш да се нахраниш, можеш да положиш нужните усилия и да си намериш храна. Да речем… филия с лютеница.
Искаш филия с лютеница.
Можеш да си намажеш хляб.
Но желанието вече се отнася към самия вкус.
Все едно има една идеална филия с лютеница, която ти не можеш никога да опиташ, защото е фантазмена.
Едно очакване.
Един неоплатонически образец.
Тоест един вкус, който… докато преследваш, няма да си щастлива.
Просто защото няма филия с лютеница, която да е… съвършена?
Можеш да имаш филия с лютеница.
Никога няма да е ФИЛИЯТА С ЛЮТЕНИЦА.
Изходът от тази ситуация е доста лесен – просто оценяваш филията, която имаш в момента.
Не търчиш след сенки и фантоми.
Можеш да намажеш втора филия.
Или да изхвърлиш тази.
Например филия с повече лютеница. Искаш повече лютеница. Добре. Можеш да имаш повече лютеница.
Но и на втората филия нещо няма да ѝ стигне.
Никога няма да получиш онази идеална пълнота, която преследваш.
времето тук блика на тласъци – като петрола 