sister psychosis

Половин година след последната ми сесия отново отидох на терапия.

Бих искала този път наистина да потъна в процеса. Дори когато, не, най-вече когато ми е некомфортно. Съзнавам, че терапията ще извади доста гадост, която съм натрупала в себе си; неща, които нито искам да чувам, нито искам да виждам. Но те са там, колкото и да ги тикам навътре. Много бавно започвам да си давам сметка, че това, че съм много експанзивна и привидно споделяща, не означава непременно, че казвам всичко, което мисля. Понеже имам ужасно много скрупули и в главата ми винаги всичко е обременено от трябва и не трябва, все се оказва, че не мога да кажа цялата истина. Още не мога да бъда съвсем честна дори със себе си.

Знам, че това е част от оздравителния процес: да изкараш токсините. В Холивуд му казват детокс. Но в същото време се опасявам от нещата, които могат да излязат на повърхността. Защото може да се окаже, че историята, която си разказвам за себе си, не е изцяло вярна. И че това, че не съм готова да призная някои неща, не значи, че те не съществуват.

Понякога се чувствам като в DARK, в едно постоянно лутане в търсене на източника. The end is the beginning, and the beginning is the end. Но къде е коренът? Къде е коренът?

Може би всичко ще изплува рано или късно. Тепърва трябва да се науча на търпение.