Monthly Archives: September 2020

ЧЖЖД!

Току-що слушах как Иглика Василева обясни колко дни е вървяла със съчетание от 4 съгласни (на английски) в главата си. Те изразявали звука от кънки върху лед. Вървяла, вървяла и открила как би звучало на български. И си мисля, че ако вървиш достатъчно дълго, можеш да откриеш всичко, което търсиш.

the last time i let myself feel this way was a long, long time ago

Хората все ми доверяват неща, които не казват на друг. Не знам защо. Изглеждам достъпна? Не, не е това. Изглеждам дискретна? Чак пък. Може би изглежда все едно самата аз имам тайни.

Казвали са ми, че предразполагам към разговор. В моите очи това е странно твърдение, защото се мисля за темерут. Явно не. Все едно: хората все ми доверяват неща, които не казват на друг. Но аз не съм Кари Брадшоу и не списвам колонка, в която споделям тайните на хората, без да споменавам имената им. Не знам какво да правя с тайните ви, любими, освен да ги трупам в себе си. Не мога да разреша болките ви и не мога да помогна никак, освен с изслушването си. Но това достатъчно ли е? Какво очакваме от някого, когато пуснем в него своята тайна?

Тревожността ми се променя, става друга. Аз съм друга. Друга ли съм? Владея се по-добре. Обременена си от ужасно много трябва. Чувам само трябва, трябва, трябва. Какво искаш? Какво ти липсва? Какво очакваш? Мога ли да се пусна по течението, без да загубя контрол над самата себе си? Как да стане това? Винаги съм смятала, че контролът е едно от най-ценните неща, с които разполагам, че ме държи цяла, че ме предпазва. Но така ли е наистина… Вече твърде голяма ли съм, за да се пусна по течението? Изобщо не се чувствам млада, не че някога съм се чувствала така. Страх ме е, че ще се обърна назад след 10 – 15 години, ще си дам сметка, че съм играла на сигурно с твърде много неща и ще ме бъде яд.

От друга страна, не е като да не съм се пуснала по течението. Усещам, че напоследък не ми пука особено за нищо. Не защото всичко е наред, о, съвсем не. Просто нямам сили да мисля за нещата, които не са наред. Някой би казал, че си заравям главата в пясъка, но просто не мога постоянно да бутам. Странна работа. Докато си мислех какво всъщност очаквам от терапията, осъзнах, че нищо не очаквам от нея. Ако излязат някакви неща, ако успея да се преборя с други – чудесно. Но нямам очаквания.

Разбрах, че човек, който не ме познава добре, но има причини да не ме харесва просто заради ролята, която заемам в живота му, е казал нещо тъпо и невярно за мен на друг човек. Не съм обидена и не ме вълнува особено, просто си мисля как бихме могли да изглеждаме в нечии очи поради неща, над които нямаме никаква власт.

Ясно ми е, че емоциите при мен се сменят със свръхскорост, така че усещането за непукизъм едва ли ще се задържи. Но ми харесва. Ще ми се ПОНЯКОГА да се чувствах така, както ме възприемат хората. Леко надменна, високомерна. Все ми се струва, че бих била по-спокойна, ако съм по-близо до нея. На надменната жена няма да ѝ пука. Може би някой ден ще настигна тази жена, а може би не. Where I end and begin still belongs to me.