Навици

Пиша този текст днес, но искам да говоря за утре. Правя го предимно защото утре няма да ми остане време, а и защото все бързам, бързам, стихотворенията ти вървят така, както вървиш ти, както се влачат полите ти по тия софийски тротоари.

Утре излиза моята книга. Няма да я нарека моята първа книга, защото нищо не ми гарантира, че ще има втора, нищо не ми гарантира, че аз имам втора книга в себе си или че изобщо искам да имам втора книга. Но това сега не е важно. Важното е, че излиза моята книга. Ето, казах го, звучи тъпо някак, нали, но в същото време не мога да кажа ЗВУЧИ ТЪПО, трябва да кажа нещо от порядъка на Страшно се вълнувам или Искам преди всичко да благодаря… Но аз не говоря така.

Не че не искам да благодаря, напротив. Благодарна съм за много неща преди и по време на писането на тази книга. Благодарна съм за всички стихотворения, които съм писала още като дете, сценариите, които съчинявах и играех пред бабите в Кюстендил, текстовете на песни, които написах за „групата“ ни в трети клас („Ще бъдем трио, ще пеем в Рио“ е запазена марка), за дневниците, които отдавна вече не само не водя, но и не мога да водя, за синята тетрадка, в която се филмирах в степен, в която човек е способен само на 13. Благодарна съм за всички блогове, които съм чела като тийнейджърка, защото са били моят сейф спейс. Благодарна съм за собствения си блог – няма нещо, в което да съм била толкова постоянна в живота си – числото единайсет не звучи юбилейно или дори символично, но 11 години са си 11 години. Благодарна съм за Столична библиотека, в която открих всичките си любими писатели още преди да навърша 17, благодарна съм за дългите самотни лета, в които не се чувствах самотна, а по-скоро отегчена, но в които имах време да мисля и да пиша. Благодарна съм за отрязъка от време, в който можех да бъда болезнено откровена в писането си, защото никой не знаеше, че пиша, а и да знаеше, не му пукаше. Благодарна съм и за всичко по-нататък, дори за съмнението, породено от хора, които не се оказаха последните в живота ми, защото това съмнение ме дръпна напред, накара ме да чета, слушам, гледам и знам повече. Благодарна съм на самата себе си, разбира се, че не направих компромис с това, в което вярвам, в името на това да бъда харесана, четена или разбрана. Благодарна съм също, че въпреки че имаше защо, не спрях да споделям и не спрях да бъда искрена, въпреки че някои го сметнаха за излишна показност. Има текстове в този свят, които са ми спасили живота със своята болезнена откровеност и се радвам, че е имало хора, достатъчно смели да ги напишат. Не се сравнявам с тях, но ако някой се е почувствал поне малко по-споделен в тази огромна и неприветлива вселена, когато е прочел нещо, което съм написала, и си е казал „Еврика! Не съм единствен!“, значи е имало смисъл.

Тази книга не е написана за една година, тя е писана през целия ми живот. В нея е интровертното дете и неуверената жена, в която то се превърна. Тук са overachiever-ът в мен, на когото никога нищо не му стига, но и усилията, които полагам, за да го преборя. Тук е загубата, както съм я преживяла: на приятел, родител, любим. Тук са разделите ми с хора, които съм мислела за пътеводни светлини в живота си – тези раздели никога не минават напълно, но мисля, че това ни прави хора. Тук са разделите ми със собствените ми илюзии и надеждите ми за предстоящото. Тази книга е и ядовита, и остра, и непримирима, но това са все неща, които ценя в себе си. Както казах пред Т. днес: „Ама аз не съм написала това стихотворение, за да прощавам, написала съм го, за да покажа, че това, което се е случило, ме е наранило и напротив, изобщо не прощавам! Чети и виж!“. И най-после: тук съм аз. Каквато – такава. С всички неща, които не понасям в себе си, и още поне толкова, с които да се гордея. Не знам как стана това, но момичето, към което се връщам толкова често, порасна и има книга. И утре това момиче ще държи тази книга в ръцете си.

Но утре е утре. Днес си купих обици халки, както исках от много време, ръцете ми треперят над клавиатурата по навик, слушам песен, която, давам си сметка, всъщност съм открила сама за себе си, и съм странно, неконкретно щастлива.

Обедна почивка

Много неща ни бяха спестени,
а не трябваше. Да бяхте ни казали,
че най-страшното не е работата,
децата, бракът, всички имагинерни неща,
които я ти се случат, я не.
Не че не са страшни, но всеки страх с времето си.
Сега, на двайсет,
трябваше да се страхуваме, че ще се изгубим един друг,
че ще се събудим един ден и няма да разпознаем
човека, с когото сме делили един чин, една стая,
една идея за бъдеще,
ще се ужасим, че вече искаме съвсем различни животи
и това ни разделя безмилостно
завинаги.
Сега, на двайсет,
няма по-страшно от това
естествено разделяне,
което е още по-болезнено
точно защото е естествено
и се случва на всички.
Сега, на двайсет,
универсалността на нашите чувства
не ни носи никакво удовлетворение.
Ние още сме на ръба на желанието
това, което правим, да бъде неповторимо
и осъзнаването, че нищо никога не е.

chat heads active, vol. 3

щастлив съм за тебе, не знам дали си го искала или си си го представяла през всичкото време, едва ли ще те удовлетвори (поне не задълго и не напълно)

но аз си знаех отдавна

че ще ти се случи

/

come on in, I’ve gotta tell you what a state I’m in

НЕРВНА КРИЗА
Когато нещо се изплъзне от ръката ми
и счупи друго, по-голямо нещо,
когато задникът ми е по-хубав
на сянката върху стената, отколкото в огледалото,
когато намирам замръзнали хлебарки в хладилника
и не знам как влизат, по дяволите,
когато по-малкият ми син за пръв път набие по-големия,
когато работниците от един строеж
ми обещават да ми построят къща, ако им кажа името си,
когато стават такива работи –
не непременно лоши, но накуп –
тогава на човек му става хипермъчно
и отива на любовен филм и плаче.

Ина Григорова

Животът невинаги излиза какъвто ни се ще. Нещата са такива, каквито са, и всичко е наред.*

Разни чудесни възможности се отварят пред мен напоследък. Бих искала да кажа, че заслугата е моя… и всъщност заслугата е моя, чия да е?

Добре знаем, че съм голяма комплексарка и смотла, и е напълно незакономерно сега да напиша това, вместо да обяснявам колко съм зле. Както и да е, пътят е страшен и тъй нататък, но на мен толкова ми писна да ме е страх.

Обожавам есента, защото винаги ми идва енергия за живот и вдъхновение да се занимавам с какво ли не. Започвам да се отърсвам от усещането, че нищо не предстои, напротив. Има още МНОГО да се случва тепърва и силно се надявам втората половина на това ужасно сътресение, 20-те години, да бъде по-добрата половина. Много ми се иска да откривам повече неща, които да усещам като свои, повече неща, които ме карат да се чувствам добре, повече неща, за които да мисля с нетърпение. Повече такива емоции и по-малко тръшкане за обичайните житейски несправедливости. Но аз съм едно непримиримо мрънкало, така че не обещавам.

Радвам се, че разумът ми надделява на повече фронтове напоследък. Не че рационализирам всичко или съм особено прагматична, но се старая да мисля за себе си. Това е ново.

Изпитвам и малко тъга, но тя е неизбежна. Правилният избор невинаги е най-лесен. Не защото всичко е за сметка на друго, а точно защото не е. Някои неща са неповторими. And I feel painfully human.

* Напълно възможно е да се цитирам.