Животът невинаги излиза какъвто ни се ще. Нещата са такива, каквито са, и всичко е наред.*

Разни чудесни възможности се отварят пред мен напоследък. Бих искала да кажа, че заслугата е моя… и всъщност заслугата е моя, чия да е?

Добре знаем, че съм голяма комплексарка и смотла, и е напълно незакономерно сега да напиша това, вместо да обяснявам колко съм зле. Както и да е, пътят е страшен и тъй нататък, но на мен толкова ми писна да ме е страх.

Обожавам есента, защото винаги ми идва енергия за живот и вдъхновение да се занимавам с какво ли не. Започвам да се отърсвам от усещането, че нищо не предстои, напротив. Има още МНОГО да се случва тепърва и силно се надявам втората половина на това ужасно сътресение, 20-те години, да бъде по-добрата половина. Много ми се иска да откривам повече неща, които да усещам като свои, повече неща, които ме карат да се чувствам добре, повече неща, за които да мисля с нетърпение. Повече такива емоции и по-малко тръшкане за обичайните житейски несправедливости. Но аз съм едно непримиримо мрънкало, така че не обещавам.

Радвам се, че разумът ми надделява на повече фронтове напоследък. Не че рационализирам всичко или съм особено прагматична, но се старая да мисля за себе си. Това е ново.

Изпитвам и малко тъга, но тя е неизбежна. Правилният избор невинаги е най-лесен. Не защото всичко е за сметка на друго, а точно защото не е. Някои неща са неповторими. And I feel painfully human.

* Напълно възможно е да се цитирам.