Обедна почивка

Много неща ни бяха спестени,
а не трябваше. Да бяхте ни казали,
че най-страшното не е работата,
децата, бракът, всички имагинерни неща,
които я ти се случат, я не.
Не че не са страшни, но всеки страх с времето си.
Сега, на двайсет,
трябваше да се страхуваме, че ще се изгубим един друг,
че ще се събудим един ден и няма да разпознаем
човека, с когото сме делили един чин, една стая,
една идея за бъдеще,
ще се ужасим, че вече искаме съвсем различни животи
и това ни разделя безмилостно
завинаги.
Сега, на двайсет,
няма по-страшно от това
естествено разделяне,
което е още по-болезнено
точно защото е естествено
и се случва на всички.
Сега, на двайсет,
универсалността на нашите чувства
не ни носи никакво удовлетворение.
Ние още сме на ръба на желанието
това, което правим, да бъде неповторимо
и осъзнаването, че нищо никога не е.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s