Кадърна и кахърна

Отново се капсулирах. Тук съвсем няма всичко, както в квартала, който приемам за роден, но си мечтая за разходка из околията, за да отбележа нещата, които все пак ги има. Също като в живота: трябва да се оглеждам за наличното.

Тихо е, като изключим трамвая, но аз обичам звука от трамваите, действат ми уравновесяващо. Обичам прозявката им по релсите. Обичам да се ориентирам за времето по скърцането по желязото – сутрин по-начесто и пронизително, през деня протяжно и незабележимо, сгушено в страничната глъчка на града, вечер съвсем бавно и разредено, сигнал, че трябва да си лягам.

Пред входа живее едно куче, целият блок се грижи за него. Изглежда доста изтормозено (от предишни патила, не от съседите), макар че е добре охранено. Мисля, че е глухо. Женско е, не че има значение, но така и предполагах, защото жените оцеляват. Всяка сутрин се поздравяваме, докато вървя към вече споменатия трамвай.

Някъде между 25 и 26 (днес, вече вчера, докато допиша това, преполових двайсет и петата си година) си давам сметка, че вече изобщо не съм импулсивна и невъздържана. Не правя (толкова) забележки, а в последните няколко дни забелязах как вместо да се впрегна от ситуация, която трябваше да ме напрегне, просто стоях и чаках да отмине, бих казала с лека досада. Това пък какво е? Вече въобще не ми се влиза в спорове и предълги обяснения. Всичко е абсолютно закономерно. Наистина, както е казал поетът, нема сми.

Адски ми дотяга лицемерието на бранша и усещам как си хабя потенциала в неща, които са ми несвойствени. Може вече да не съм толкова импулсивна, но все още ми идва да тегля една майна на нещата, които не ме правят щастлива. Обаче вътрешният ми глас казва да почакам още малко, да не бързам, да имам търпение. Да дам път, вместо да проправям път. Поне веднъж.

Спокойно, Габриела. Кахъри много, кадърни – не. Ще го измислиш.

// Като съм в настроение за смяна на посоката, все слушам Oasis.