Помня го ясно
зима късен следобед разбира се мъглата
както винаги убийствена в този мъртъв град
който не прилича на себе си вече няма нищо общо с мен
и който ми се струваше толкова сив след като се върнах
много дълго се връщах на себе си много дълго изплувах
но вече бях оцеляла веднъж и знаех че сушата е някъде там
дори когато не я виждам
Ти ми каза нещо
толкова абсурдно беше че дори не се засмях
помня само мислех колко късно приижда към мен тази тъмна река
колко ненужно е да си говорим тези глупости в тази задимена обстановка
колко ми е писнало от тези празни приказки
поисках да отворя прозореца да се върна обратно
жаждата за бягство още не беше съвсем утолена
Насред водата устните ми все пресъхнали
Не знаеш но малко по-късно прочетох една твоя тайна
по-късно когато се сбъдна се зарадвах
че все пак оставих онази бележка
не си бях драскала просто
както те излъгах
знаех
както сигурно съм знаела винаги
по-добре ръцете ми студени
по-добре ръцете ми празни
времето тук блика на тласъци – като петрола 