roaring 20s / музикална равносметка

Януари: нова работа, традиционното боледуване, хвърляне в дълбокото, защото как иначе, и време, което не подхожда на сезона.

Февруари: открих тази песен след скандал, който не помня, но след който за един ден изгледах The End of the Fucking World. Тя си звучи порядъчно зимно. Иначе покрай нея се зачудих дали все пак да не дам още един шанс на Blur (извинявай, Деймън Олбърн, въпреки че си от мъжете ми мечта, заедно с Джъд Лоу, Дейв Геън и Виго Мортенсен, музиката ти не ме влече особено). Кой знае, може би следващата година.

Март. Thirteenth Step ми е любим от ученическите ми години (бях прочела за него в един друг блог, който вече не съществува). Той се върти все около болестни състояния (макар и да става дума за болести на духа), така че го намирам за напълно подходящ за препандемичната обстановка. Слушах го напът за работа, беше точно около датата, на която обявиха локдаун. Помня, че трябваше да отида до офиса в събота, по улицата нямаше хора, освен няколко души, с които се споглеждахме подозрително над маските. Чувствах се като във филм, всичко ми се струваше опасно. Вече съм претръпнала, но при все хипохондрията и интровертността ми, животът преди ми липсва съвсем искрено. Истината е, че духът пострада не по-малко от тялото през изминалите месеци. Съчувствам на всички хора с тревожност, защото моята се вдигна още повече. Далеч не се оправдавам със ситуацията, но си мисля, че има някаква закономерност. Вече не се надявам всичко да (ни) мине, но си пожелавам по-малко паника.

И също март. Открих тази песен и Automatic Line от същия албум случайно, дори не бяха листнати правилно в Спотифай. Automatic Line дори я сънувах веднъж, много обичам да сънувам песен. Що се отнася до Had to Try, ще кажа само, че един следобед през март плаках неутешимо и не знам дали беше от песента, от напрежение или от факта, че някои неща са непоправимо тъжни (или тъжни, защото са непоправими), а аз обичам да тъгувам със задна дата.

Април. Една огромна череша, цъфнала в двора на посолството, до което живеех. Тумас Транстрьомер на терасата и Тумас Транстрьомер на глас. Всичко беше недостижимо: сребро в заложна къща. Хоум офис и дъската за гладене вместо бюро. Гледки от третия етаж. Осем часа, с които си доказах, че аз мога и козунак да правя. Болката от това, че прекарвам любимия си месец далеч от разкоша му, затворена. И лекарството: винаги едно и също. Музиката.

Април за мен беше и първият от общо двата теста тази година, които ми изясниха как точно се чувствам по една конкретна тема. Стана ми ясно, че не съм съвсем готова за някои неща и това е напълно окей. Песента по-долу, както вече съм писала, увенча един следобед, в който побеснях и излязох от вкъщи без посока. Това е доста драматично, но аз съм царица на драмата, а и който ме познава, знае, че това, за съжаление, е коронният ми номер. Когато се ядосам, винаги искам да избягам. До всичките ми близки, които ме търпят в тези ми състояния: съжалявам, но е по-силно от мен. В гнева си винаги виждам баща си и колкото и мазохистично и нездравословно да звучи, не съм готова съвсем да се отърва от тази емоция, защото така донякъде губя и него. От баща ми ми е останало прекалено малко, а тихият отказ на онези, които са го познавали, да го споменават, още повече затруднява желанието ми да запазя спомена. Разбирам защо, но не мога да го пусна.

Иначе песента е от сериала Baby, нелош за убиване на времето (някой ден ще направя и класация на любимите си сериали, защото гледам в промишлени количества).

Май: пораснах с още една година, открих бял косъм в бритона си, бръчка до устните си и си купих нощен крем. Майната му. И бездруго винаги съм го играела по-голяма, отколкото съм. Всъщност хубавото е, че с годините ставам по-уверена, макар и да имам още доста да копая, докато изрина смотаното в себе си. Ако изобщо успея. ЕНИУЕЙ. Стив Райх е вдъхновил Phoenix да напишат любимата ми (ама наистина най-любимата ми) песен, Love Like A Sunset. Electric Counterpoint I, II и III са муден дъждовен следобед, в който лежиш и слушаш музика на отворен прозорец.

Юни-юли-август. Няколко безсмислени разговора, които доказаха вече ясни неща, но проверката е моя най-близка приятелка. Жега, която тази година не ми беше толкова непоносима. Протестите. Нови и изтупани от прахта приятелства. Надежда. Едни скъсани кецове. Родопите, които не бях виждала. Агнес Обел, в чиито песни винаги си като в приказка. Глас Енимълс, които са ритъм и глътка свеж въздух. И Джеронимо, която чух случайно на плажа в Синеморец.

Септември. Семинарът, който само затвърди колко много ми се занимава с превод. Нови хоризонти. Две-три повратни точки. М. и А. в кухнята в старата ми квартира, разговори за някакви по-добри времена, рандъм плейлист от Спотифай и тази песен.

Също тази, защото бяс и гняв форева.

Октомври. Стихосбирка. Нов дом. Тиха благодарност за всичко, което имам.

Ноември. Твърде много работа и твърде малко време за каквото и да било друго. Удоволствието в този месец беше доста оскъдно, за което се извинявам пред себе си. Оттам и изпадането в тъпи мисли и полуминорният саундтрак.

Декември, както винаги, беше месец на равносметки, завършеци и преслушване на плейлиста Your Top Songs.

Годината беше много благодатна към мен, но и много изтощаваща психически. Трудно ми е да открия баланса в себе си. Знам кое ме напряга и знам защо, но не съм от хората, които променят живота си със замах. В мен всички решения трябва да отлежават дълго време. Габриела, ти си една малка бъчвичка. Неуморното ми роптаене срещу всяка несправедливост адски ме изморява. Искам нещата да са съвършени и искам всичко да се случва веднага, щом го реша. Липсва ми онази свобода отпреди няколко години, когато имах вяра, че нещата ще се наредят, че пътят е този. Но тревожността унищожава спонтанността, задушава усещането, че животът е вълнуващ и че всъщност е хубаво да не знаеш. Тази година пуснах някои неща и смирено, но твърдо се надявам те да не се връщат при мен. Иска ми се догодина да мога да напиша, че съм се сбогувала и с тревожността, но си давам сметка, че може би ни е писано да сме заедно цял живот. Нямам поанта, нито кой знае какво за казване. Обикновено това значи, че съм щастлива.

Shoulda, woulda, coulda, 2020

Всички знаем колко обичам равносметките. Обичам равносметките така, както обичам списъците, плановете, гръмките изказвания и импулсивните реакции. Знам, че тук се образува дисонанс, но съм извън контрол.

Не знам как по най-краткия път да стигна до същността на това, което 2020 беше за мен. И тази година не спасих света, не се промених кой знае колко, даже напротив, задълбах в пороците си, в тревожността си. Неудобно ми е да изброявам нещата, за които съм се притеснявала тази година. Мога (с известни уговорки) да кажа, че засега нищо не се сбъдна, но фактът, че нервите ми бяха опънати до краен предел почти постоянно и трудно се сещам за ден, в който съм живяла безгрижно, искрено ме натъжава.

Хубавото във всичко това е, че все пак продължавам да работя по въпроса или там както му казват. И нямам предвид просто, че отново тръгнах на терапия, а че започнах да забелязвам някои неща, разни хрумки започнаха да ми се избистрят. Дет’ се вика: има няколко научени урока и сега набързо ще ги резюмирам.

Първо: тази година поставих граници. Тук има още много работа, но започнах да казвам не, да бъда по-категорична. Съжалявам единствено, че не съм била по-твърда, че не казах някои неща, които наистина мисля. Спестих ги. И какво от това. Толкова много време, изгубено в обяснения.

Второ (то донякъде се припокрива с първото): започвам да разбирам колко сила и тежест има в думите Така съм решила. Ами да, така съм решила. Решила съм да работя извънредно или да не участвам еди-къде си, решила съм да преведа еди-какво си еди-как си, решила съм да направя това или онова по определен начин, решила съм да ида или да не ида, решила съм да си тръгна или да остана. И няма нужда да се аргументирам по никакъв друг начин освен с Така съм решила.

Трето: тази година майка ми ми каза, че хората понякога ще правят избори, които ме засягат косвено или пряко, а причините за тях невинаги ще са ласкави за мен. В този смисъл просто не искам да знам причините за някои неща. Не желая да питам защо.

Четвърто: авторитетите са авторитети само в моята глава. Това вече го казах, но нищо: книгата ми отвори пред мен пространство и свобода, а също и отърсване от срама, които досега ми бяха непознати. Новооткритата липса на желание да се доказвам, поне в това отношение, ме облекчава. Реално тепърва ме чака конкурсното време, така че ще имам нови поводи да изяснявам със себе си кое е истински важно.

Пето: сега му е времето да удрям на камък. Пожелавам си през следващата година да спра да го играя толкова възрастна, което, признавам, става неволно, но се надявам да е обратим процес. Тръгни с нагласата, че ще сгрешиш.

Шесто: смирено се радвам за това, че тази година имах възможност да се занимавам с превод много повече, отколкото очаквах. Засега това ме прави много щастлива. Не мога да не отбележа, че тук заслуга има К., която по необясними за мен причини вярва, че мога да се справя.

Не се освободих от всичко, което ми тежеше, но пуснах доста неща. Не спрях да се страхувам, но научих много за страховете си. Не съм стигнала, където искам, но защо трябва да съм стигнала на 25? На 25 не трябва да съм никъде и въобще нищо не трябва. Голяма съм баба понякога. Което е абсурдно, защото всъщност много зле приемам остаряването. Габриела, ти си оксиморон.

За слушане: тази песен, която е от любимия ми филм, Laurence Anyways (силно препоръчвам!) (и силно препоръчвам да не гледате трейлъра :Д). Сега, когато ми се освободи време, най-после ще го преведа, защото е велик.

Един-единствен слънчев лъч пробива мрака и смога в три часа следобед през декември. Още малко тъмнина, казвам си, и денят ще започне да се удължава. Още малко тъмнина, казвам, и така цял живот.

clairvoyance

Снощи сънувах два кошмара, свързани с работа. В единия се налагаше да умра в името на компанията. (Това не ми се случва за пръв път, да сънувам, че трябва да умра в името на някаква цел.)

Отдавна не смятам сънищата си за пророчески, защото сънувам предимно без сюжет и избягвам да тълкувам образи, които не мога да навържа в история. Но тези кошмари бяха ясни и почти логични в абсурдността си. И си мисля, че този път, без да се двоумя, мога да ги нарека знаци.

Anne Sexton, Her Kind

she started smoking poetry

Излизала съм като вещица обладана,
в мрака, на лов, по-безстрашна нощем,
за зло мечтая, една по една обикалям
тия банални къщи с светещи прозорци:
самотна, с дванайсет пръста, полудяла.
Не е жена това – не точно.
Аз като нея съм живяла.

Открила съм топъл подслон в тая гора,
запълнила с посуда, месни късове, лавици,
килери, коприни, неизброими блага;
приготвила вечеря за елфи и пиявици:
с вайкане връщам всички по места.
Такава жена е вечно зле разбрана.
Аз като нея съм живяла.

Водачо, возила съм се в твоята двуколка
и махала с голи ръце на селата наоколо,
научила последните светли пътища, оцеляла
на пламъците ти, захапали бедрото
ми, гръбнакът ми се пука на колелото.
Жена като тази не се бои от смъртта.
Аз като нея съм живяла.

(Това стихотворение звучи измамно лесно в оригинал. Мотках го месеци наред и сега, въпреки че има какво да се желае, го пускам да…

View original post 3 more words