Shoulda, woulda, coulda, 2020

Всички знаем колко обичам равносметките. Обичам равносметките така, както обичам списъците, плановете, гръмките изказвания и импулсивните реакции. Знам, че тук се образува дисонанс, но съм извън контрол.

Не знам как по най-краткия път да стигна до същността на това, което 2020 беше за мен. И тази година не спасих света, не се промених кой знае колко, даже напротив, задълбах в пороците си, в тревожността си. Неудобно ми е да изброявам нещата, за които съм се притеснявала тази година. Мога (с известни уговорки) да кажа, че засега нищо не се сбъдна, но фактът, че нервите ми бяха опънати до краен предел почти постоянно и трудно се сещам за ден, в който съм живяла безгрижно, искрено ме натъжава.

Хубавото във всичко това е, че все пак продължавам да работя по въпроса или там както му казват. И нямам предвид просто, че отново тръгнах на терапия, а че започнах да забелязвам някои неща, разни хрумки започнаха да ми се избистрят. Дет’ се вика: има няколко научени урока и сега набързо ще ги резюмирам.

Първо: тази година поставих граници. Тук има още много работа, но започнах да казвам не, да бъда по-категорична. Съжалявам единствено, че не съм била по-твърда, че не казах някои неща, които наистина мисля. Спестих ги. И какво от това. Толкова много време, изгубено в обяснения.

Второ (то донякъде се припокрива с първото): започвам да разбирам колко сила и тежест има в думите Така съм решила. Ами да, така съм решила. Решила съм да работя извънредно или да не участвам еди-къде си, решила съм да преведа еди-какво си еди-как си, решила съм да направя това или онова по определен начин, решила съм да ида или да не ида, решила съм да си тръгна или да остана. И няма нужда да се аргументирам по никакъв друг начин освен с Така съм решила.

Трето: тази година майка ми ми каза, че хората понякога ще правят избори, които ме засягат косвено или пряко, а причините за тях невинаги ще са ласкави за мен. В този смисъл просто не искам да знам причините за някои неща. Не желая да питам защо.

Четвърто: авторитетите са авторитети само в моята глава. Това вече го казах, но нищо: книгата ми отвори пред мен пространство и свобода, а също и отърсване от срама, които досега ми бяха непознати. Новооткритата липса на желание да се доказвам, поне в това отношение, ме облекчава. Реално тепърва ме чака конкурсното време, така че ще имам нови поводи да изяснявам със себе си кое е истински важно.

Пето: сега му е времето да удрям на камък. Пожелавам си през следващата година да спра да го играя толкова възрастна, което, признавам, става неволно, но се надявам да е обратим процес. Тръгни с нагласата, че ще сгрешиш.

Шесто: смирено се радвам за това, че тази година имах възможност да се занимавам с превод много повече, отколкото очаквах. Засега това ме прави много щастлива. Не мога да не отбележа, че тук заслуга има К., която по необясними за мен причини вярва, че мога да се справя.

Не се освободих от всичко, което ми тежеше, но пуснах доста неща. Не спрях да се страхувам, но научих много за страховете си. Не съм стигнала, където искам, но защо трябва да съм стигнала на 25? На 25 не трябва да съм никъде и въобще нищо не трябва. Голяма съм баба понякога. Което е абсурдно, защото всъщност много зле приемам остаряването. Габриела, ти си оксиморон.

За слушане: тази песен, която е от любимия ми филм, Laurence Anyways (силно препоръчвам!) (и силно препоръчвам да не гледате трейлъра :Д). Сега, когато ми се освободи време, най-после ще го преведа, защото е велик.