roaring 20s / музикална равносметка

Януари: нова работа, традиционното боледуване, хвърляне в дълбокото, защото как иначе, и време, което не подхожда на сезона.

Февруари: открих тази песен след скандал, който не помня, но след който за един ден изгледах The End of the Fucking World. Тя си звучи порядъчно зимно. Иначе покрай нея се зачудих дали все пак да не дам още един шанс на Blur (извинявай, Деймън Олбърн, въпреки че си от мъжете ми мечта, заедно с Джъд Лоу, Дейв Геън и Виго Мортенсен, музиката ти не ме влече особено). Кой знае, може би следващата година.

Март. Thirteenth Step ми е любим от ученическите ми години (бях прочела за него в един друг блог, който вече не съществува). Той се върти все около болестни състояния (макар и да става дума за болести на духа), така че го намирам за напълно подходящ за препандемичната обстановка. Слушах го напът за работа, беше точно около датата, на която обявиха локдаун. Помня, че трябваше да отида до офиса в събота, по улицата нямаше хора, освен няколко души, с които се споглеждахме подозрително над маските. Чувствах се като във филм, всичко ми се струваше опасно. Вече съм претръпнала, но при все хипохондрията и интровертността ми, животът преди ми липсва съвсем искрено. Истината е, че духът пострада не по-малко от тялото през изминалите месеци. Съчувствам на всички хора с тревожност, защото моята се вдигна още повече. Далеч не се оправдавам със ситуацията, но си мисля, че има някаква закономерност. Вече не се надявам всичко да (ни) мине, но си пожелавам по-малко паника.

И също март. Открих тази песен и Automatic Line от същия албум случайно, дори не бяха листнати правилно в Спотифай. Automatic Line дори я сънувах веднъж, много обичам да сънувам песен. Що се отнася до Had to Try, ще кажа само, че един следобед през март плаках неутешимо и не знам дали беше от песента, от напрежение или от факта, че някои неща са непоправимо тъжни (или тъжни, защото са непоправими), а аз обичам да тъгувам със задна дата.

Април. Една огромна череша, цъфнала в двора на посолството, до което живеех. Тумас Транстрьомер на терасата и Тумас Транстрьомер на глас. Всичко беше недостижимо: сребро в заложна къща. Хоум офис и дъската за гладене вместо бюро. Гледки от третия етаж. Осем часа, с които си доказах, че аз мога и козунак да правя. Болката от това, че прекарвам любимия си месец далеч от разкоша му, затворена. И лекарството: винаги едно и също. Музиката.

Април за мен беше и първият от общо двата теста тази година, които ми изясниха как точно се чувствам по една конкретна тема. Стана ми ясно, че не съм съвсем готова за някои неща и това е напълно окей. Песента по-долу, както вече съм писала, увенча един следобед, в който побеснях и излязох от вкъщи без посока. Това е доста драматично, но аз съм царица на драмата, а и който ме познава, знае, че това, за съжаление, е коронният ми номер. Когато се ядосам, винаги искам да избягам. До всичките ми близки, които ме търпят в тези ми състояния: съжалявам, но е по-силно от мен. В гнева си винаги виждам баща си и колкото и мазохистично и нездравословно да звучи, не съм готова съвсем да се отърва от тази емоция, защото така донякъде губя и него. От баща ми ми е останало прекалено малко, а тихият отказ на онези, които са го познавали, да го споменават, още повече затруднява желанието ми да запазя спомена. Разбирам защо, но не мога да го пусна.

Иначе песента е от сериала Baby, нелош за убиване на времето (някой ден ще направя и класация на любимите си сериали, защото гледам в промишлени количества).

Май: пораснах с още една година, открих бял косъм в бритона си, бръчка до устните си и си купих нощен крем. Майната му. И бездруго винаги съм го играела по-голяма, отколкото съм. Всъщност хубавото е, че с годините ставам по-уверена, макар и да имам още доста да копая, докато изрина смотаното в себе си. Ако изобщо успея. ЕНИУЕЙ. Стив Райх е вдъхновил Phoenix да напишат любимата ми (ама наистина най-любимата ми) песен, Love Like A Sunset. Electric Counterpoint I, II и III са муден дъждовен следобед, в който лежиш и слушаш музика на отворен прозорец.

Юни-юли-август. Няколко безсмислени разговора, които доказаха вече ясни неща, но проверката е моя най-близка приятелка. Жега, която тази година не ми беше толкова непоносима. Протестите. Нови и изтупани от прахта приятелства. Надежда. Едни скъсани кецове. Родопите, които не бях виждала. Агнес Обел, в чиито песни винаги си като в приказка. Глас Енимълс, които са ритъм и глътка свеж въздух. И Джеронимо, която чух случайно на плажа в Синеморец.

Септември. Семинарът, който само затвърди колко много ми се занимава с превод. Нови хоризонти. Две-три повратни точки. М. и А. в кухнята в старата ми квартира, разговори за някакви по-добри времена, рандъм плейлист от Спотифай и тази песен.

Също тази, защото бяс и гняв форева.

Октомври. Стихосбирка. Нов дом. Тиха благодарност за всичко, което имам.

Ноември. Твърде много работа и твърде малко време за каквото и да било друго. Удоволствието в този месец беше доста оскъдно, за което се извинявам пред себе си. Оттам и изпадането в тъпи мисли и полуминорният саундтрак.

Декември, както винаги, беше месец на равносметки, завършеци и преслушване на плейлиста Your Top Songs.

Годината беше много благодатна към мен, но и много изтощаваща психически. Трудно ми е да открия баланса в себе си. Знам кое ме напряга и знам защо, но не съм от хората, които променят живота си със замах. В мен всички решения трябва да отлежават дълго време. Габриела, ти си една малка бъчвичка. Неуморното ми роптаене срещу всяка несправедливост адски ме изморява. Искам нещата да са съвършени и искам всичко да се случва веднага, щом го реша. Липсва ми онази свобода отпреди няколко години, когато имах вяра, че нещата ще се наредят, че пътят е този. Но тревожността унищожава спонтанността, задушава усещането, че животът е вълнуващ и че всъщност е хубаво да не знаеш. Тази година пуснах някои неща и смирено, но твърдо се надявам те да не се връщат при мен. Иска ми се догодина да мога да напиша, че съм се сбогувала и с тревожността, но си давам сметка, че може би ни е писано да сме заедно цял живот. Нямам поанта, нито кой знае какво за казване. Обикновено това значи, че съм щастлива.