Monthly Archives: January 2021

Беше март, ти седеше по турски на пода, аз бях на леглото. Каза ми, че си прочел онова писмо, което пъхнах в дневника ти от казармата. Каза, че знаеш, че те мразя. Но какво ти казах аз? Опровергах ли те? Как свърши този разговор?

Имам толкова бели петна. Нормално, аз и нищо не питам. Толкова години съм живяла под маската на не ми пука и преживяла съм го, не е голяма работа. Неудобно ми е да мисля за теб. Срам ме е. Едва миналата седмица се осмелих да задам въпрос, който виси в главата ми от шест години. Тъй като в последния месец се случи така, че думите тумор и химиотерапия станаха част от речника и на моето семейство, може би просто не издържах да не попитам. Отговорът не ме изненада, не ме потресе, не ме натъжи… Блокирала съм всички емоции, свързани с теб.

Докато разсъждавах за онази случка с писмото, си дадох сметка, че не помня какво сме си казали, но помня усещането. Това усещане ме е спохождало и в други ситуации, с други хора: сгреша ли, ще бъда изоставена. И също: за да бъда обичана, трябва да съм… наистина, каква трябва да съм?

Може да слушам гневни парчета колкото ми душа иска, може да си драскам по нещо тук, но това не е същински катарзис. Проблемът с иначе справеделивия ми гняв всъщност е таймингът.

Четвъртък е денят, в който ходя на терапия. Не съм го мислила така: да имам ден за това, нито пък е set in stone, но от известно време четвъртък е моят ден. Терапевтката ми, по-често от всеки друг, ме пита какво всъщност искаш и твърдо заявява, че имам право да искам. Въпросът и концепцията, че не искам твърде много, са непознати за мен. Цял живот живея с мисълта, че съм твърде… За съжаление, често ми се е случвало и да ми казват, че съм твърде…

Чудя се защо позволявам на хората не просто да оценяват що за човек съм, но и да определят дали това е добро, или лошо. Чудя се също защо някои реплики остават с мен дни наред, защо не мога да махам с ръка и да казвам много ти здраве.

Скоро много близка моя приятелка, която обичам страстно, но която може да ме ядоса много лесно, ми каза, че аз съм отговорна за начина, по който (не) ме отразяват. Разговорът се отнасяше до нещо конкретно, но е приложим и към други неща, и сме го водили и преди. Проблемът, не, не е проблем, а факт, е, че аз не просто не съм човек, който се изтъква, ами не искам да съм този човек. Не защото го смятам за нещо непременно лошо, а защото ми отнема усилие, което не искам да влагам в това. Защото ме вади от същността ми. Което не означава, че не се нуждая от чуждото одобрение. Но като всяко нещо, което идва от друг човек, то никога не може да е достатъчно в смисъла, в който обичта ти към самия теб ти е достатъчна, никога не може да е цялостно, изпълващо и… ами, твое.

Колкото и да обичам да казвам, че ходя на терапия, и да се чувствам свободна в това си заявление, усещам, че понякога въпросът напира. Още ли? Не се ли оправи вече? Не се ли чувстваш по Х начин от твърде много време? Ами не знам, колко време имам?

Снощи друга моя приятелка ми каза не си патологично и пословично нещастен човек. Всъщност е права. И да, нямам цялото време на света, но така или иначе никой не би искал това.

Who’s your constant?

_

Както правилно подчертава един от коментарите в ютюб, този откъс не показва в пълнота брилянтно написания епизод. Гледала съм LOST като ученичка, но изобщо не го бях разбрала. Сега, когато го гледам отново, го следя много по-лесно. Едва сега си давам сметка колко добре са написани загадките, колко добре развити – персонажите, колко много културни препратки има. Страхотен.

Обичам истории за пътуване във времето и за хора, които се намират през времената. Mind over time, mind over time.