Четвъртък е денят, в който ходя на терапия. Не съм го мислила така: да имам ден за това, нито пък е set in stone, но от известно време четвъртък е моят ден. Терапевтката ми, по-често от всеки друг, ме пита какво всъщност искаш и твърдо заявява, че имам право да искам. Въпросът и концепцията, че не искам твърде много, са непознати за мен. Цял живот живея с мисълта, че съм твърде… За съжаление, често ми се е случвало и да ми казват, че съм твърде…

Чудя се защо позволявам на хората не просто да оценяват що за човек съм, но и да определят дали това е добро, или лошо. Чудя се също защо някои реплики остават с мен дни наред, защо не мога да махам с ръка и да казвам много ти здраве.

Скоро много близка моя приятелка, която обичам страстно, но която може да ме ядоса много лесно, ми каза, че аз съм отговорна за начина, по който (не) ме отразяват. Разговорът се отнасяше до нещо конкретно, но е приложим и към други неща, и сме го водили и преди. Проблемът, не, не е проблем, а факт, е, че аз не просто не съм човек, който се изтъква, ами не искам да съм този човек. Не защото го смятам за нещо непременно лошо, а защото ми отнема усилие, което не искам да влагам в това. Защото ме вади от същността ми. Което не означава, че не се нуждая от чуждото одобрение. Но като всяко нещо, което идва от друг човек, то никога не може да е достатъчно в смисъла, в който обичта ти към самия теб ти е достатъчна, никога не може да е цялостно, изпълващо и… ами, твое.

Колкото и да обичам да казвам, че ходя на терапия, и да се чувствам свободна в това си заявление, усещам, че понякога въпросът напира. Още ли? Не се ли оправи вече? Не се ли чувстваш по Х начин от твърде много време? Ами не знам, колко време имам?

Снощи друга моя приятелка ми каза не си патологично и пословично нещастен човек. Всъщност е права. И да, нямам цялото време на света, но така или иначе никой не би искал това.