Беше март, ти седеше по турски на пода, аз бях на леглото. Каза ми, че си прочел онова писмо, което пъхнах в дневника ти от казармата. Каза, че знаеш, че те мразя. Но какво ти казах аз? Опровергах ли те? Как свърши този разговор?

Имам толкова бели петна. Нормално, аз и нищо не питам. Толкова години съм живяла под маската на не ми пука и преживяла съм го, не е голяма работа. Неудобно ми е да мисля за теб. Срам ме е. Едва миналата седмица се осмелих да задам въпрос, който виси в главата ми от шест години. Тъй като в последния месец се случи така, че думите тумор и химиотерапия станаха част от речника и на моето семейство, може би просто не издържах да не попитам. Отговорът не ме изненада, не ме потресе, не ме натъжи… Блокирала съм всички емоции, свързани с теб.

Докато разсъждавах за онази случка с писмото, си дадох сметка, че не помня какво сме си казали, но помня усещането. Това усещане ме е спохождало и в други ситуации, с други хора: сгреша ли, ще бъда изоставена. И също: за да бъда обичана, трябва да съм… наистина, каква трябва да съм?

Може да слушам гневни парчета колкото ми душа иска, може да си драскам по нещо тук, но това не е същински катарзис. Проблемът с иначе справеделивия ми гняв всъщност е таймингът.