От време на време из стаята се разнася птича песен. Само от време на време, защото още е март и пространството не е готово да понесе толкова категорични заявки за смяна на времето. Прозорецът гледа на изток, това ме напряга. Обичам намеците за пролет, но винаги жадувам сянката. Защо ли си мисля, че това е повече реалност, отколкото метафора. Търся раната, търся раната, търся раната. Скоро за втори път имах паник атака и да, много са различни с тревогата. Паниката е рязка, поглъщаща, след нея рязко ти се доспива. Тялото е абсолютно изтощено. Тревогата е по-тиха, дълбае бавно, но сигурно, бълбука си нещо там, може да вършиш това-онова, докато трае, но ако не внимаваш, изкипява; чистенето е досадно, бавно и трудно. В главата ми се готви малка революция: чудя се дали най-сетне просто да не призная, че тревожността е неизкоренима част от мен, че аз съм такава и толкова, дали това ще обезсили усещането, или ще послужи като двигател… И все пак аз съм такава, но не съм само такава. Светът е пълен с изходи.
времето тук блика на тласъци – като петрола 