Повече наникъде не мърдам чак до следващия май*

Снощи сънувах, че се превръщаш в машина. Живата комуникация ти беше писнала, искаше да общуваш само задочно. Ако събеседникът ти харесваше, машината индикираше това. Ако ли не – също. Виждах, че разговорите с мен ти харесват, че дори те правят щастлив, но колкото и да те умолявах, не искаше да се върнеш към човешкия си образ. Всъщност не знам дори дали това беше постижимо. През цялото време имах усещането за нещо необратимо, за нещо, което не мога да променя, щом веднъж се е случило. Ужасен сън.

Днес видях колежка от издателството, в което работех преди, която се държеше зле с мен, и която не пропусна да направи адски тъп коментар, щом ме видя. Не успях да ѝ отвърна подобаващо. Разбира се. Толкова пъти съм си представяла как ще ѝ натрия носа, но в реалния живот съм твърде смотана, за да направя подобно нещо.

Много ми е трудно да се помиря с тази част от себе си, която увещава, умолява, склонява и търси примирие. Понякога дори я мразя. (Въздиша.)

Както и да е. Аксиния Михайлова ми написа, че книгата ми е прекрасна, а въпросната книга най-после ще има премиера, бритонът ми все някога ще израсне, шалът ми ухаеше на цветя, онзи ден под душа ми хрумна стихотворение, но толкова ми се спеше, че го забравих, може би съвсем не съм била права, че един човек не ме харесва, повечето неща наистина са само в главата ми, хладно е, което винаги е хубаво, и аз съм голям човек, прибрах се навреме, измих диспенсъра и го напълних догоре с чисто нов течен сапун.

___

*Борис Виан. А това стихотворение („Еднорогът“) носи най-хубавото посвещение. На теб.

completely gone on a

Снощи разбрах, че съучениците ми, които са се самоубили, откакто сме завършили, са станали трима. Не мога да обясня защо това толкова ме разстрои – не съм била близка с тези хора, лицата на двама от тях дори ми е трудно да извикам в главата си. От няколко дни мисля за това клише, че когато човек е млад, морето е до колене. Каква цинична фраза. Повдига ми се от нея. Всъщност младостта е прилив, който дави.

the reminder

По едно стечение на обстоятелствата днешният любим и светъл повод е и датата, на която преди шест години разбрах, че съм загубила баща си. Наглед двете нямат нищо общо – едното е празник, другото – трагедия; едното отбелязва цялата сила на думите, когато ги има, а другото е навярно най-големият ми урок по смълчаване и осъзнаване, че все пак има случаи, в които думите са безсилни и в които просто няма какво да се каже.

За болката и скръбта няма време и място, няма отрязък, няма слот, в който да ги поместиш и после да продължиш напред. Тъгата не е линеен процес и се стоварва в най-неочаквани моменти. И в такива моменти, колкото и време да е минало, наистина няма думи, които утешават напълно, въпреки че много ни се иска да вярваме. Думите, между другото, често се оказват излишни и когато изпитваме искрена радост, благодарност или любов. Рядко пиша, когато съм щастлива, защо да лъжа, че не попадам в това клише, след като то е толкова логично.

Така или иначе обаче някак неусетно се оказва, че думите, книгите, редакцията, преводът, разговорът никога не са ме напускали напълно. И са били наблизо не само в процепите между пълното щастие и пълния ужас, ами през цялото време; дори когато не съм си давала сметка, те са били мои спътници, чакащи кротко, докато отново посегна към тях. Това за мен е близко до чудото: думите лекуват и вдъхват сили и кураж само заради осъзнаването, че съществуват. Пожелавам ви винаги да усещате, че думите са някъде там и могат да спасяват – дори когато си мислите, че нямате нужда от тях, дори когато си мислите, че няма какво да се каже. Защото когато дойде момент, в който има какво да се каже, в който има какво да к а ж е т е, думите ще са там и ще ви чакат. Честит празник!

Няма месено и обесено,

казва баба ми, тоест няма нищо перфектно. Може би е права, но днешният ден беше близо до съвършен. Бих казала съвсем искрено, най-хубавият ми рожден ден досега. Нищо не беше планирано, нищо не беше очаквано, но всичко беше точно както трябва.

26.

Аз съм умерено скептична, вярвам в сатурнови дупки и в хороскопа, но само когато ми изнася или съвпада с разположението на духа ми, ама има нещо и на рождения си ден винаги се чувствам малко странно, малко не на място.
От около 10 години насам, когато за пръв път реших да празнувам не-рожден ден (разбирайте, че приятелките ми пътуваха на 20. май и празнувахме предварително), ми върви денят преди рождения ми ден да е по-хубав от самия Ден.
Та тази година не беше изключение. Не че стана нещо особено, не че косата ми изглеждаше брилянтно. Просто се чувствах добре. А това е нещо, което, уви, не ми се случва всеки ден. Не щото не всеки ден е рожден ден, ами щото животът е И тъга, И тревога, И гняв, а на мен определено никоя от тези толкова човешки емоции не ми е чужда.
За тези скромни 26 години ми се случиха доста неща, някои страхотни, някои трагични. Най-хубавото, което продължава да ми се случва и в момента обаче, е, че малко по малко започвам да се приемам такава, каквато съм. И да, звучи клиширано, ама наистина е трудно, да му се не види, за мен е адски трудно. Но всъщност изминалата година беше достойна – излезе първата ми книга, преведох книга, станах заместник главен редактор, смях се, обичах, плаках с глас, виках на шофьори на улицата, чупих неща, отчайвах се и пак започвах да вярвам.
И сега, в навечерието на моята нова лична година, както казва Алена, си мисля – ами каквото, такова. И с правилните решения, и с грешките, и колкото коса имам, толкова, и който ме обича, да остане, а който не – да става, и колкото съм чепата, нека, и колкото мога да бъда добра – също нека, но само колкото ми е по силите, защото животът е твърде кратък, за да бъда съвършена.
И всъщност аз не искам да съм друга.