похищението на къдрицата

Писах разни неща за самообвинението и самонаказанието, но не ми се говори за това.

Всъщност никой не носи отговорност за нещастието ми, за неудовлетворението ми. Моят крак натиска спирачката.

Може никога да не успея да споделя някои неща пред други хора. Толкова неща ме спират: маската, която съм си надянала, всичките ми задръжки, навикът все сама да решавам проблемите си, животът въобще… В този смисъл не мога да се сърдя на никого, че не чете мислите ми. Дълго време мислех, че който те обича, те разбира и без думи. Вече не съм толкова сигурна. За човек, който все има нужда да се изразява словесно, съм заложила твърде смело на онова между редовете и въобще на неизказаните неща.

Може никога да не успея да вербализирам травмите си, може да не се науча да казвам на хората какво точно не е наред, може да продължа да се затварям и капсулирам в самодостатъчния си режим, може никога да не превърна преживяванията си в изкуство… either way, it’s OK.

Днес за пръв път от много време се събудих без болки. От време на време се случва да бъда спонтанна. Станах заместник главен редактор. Белите ми коси са все повече. Плача по-често. (Всички тези неща нямат общо.)

Опитвам се да отворя пространство да чувствам нещата, които чувствам, без да се съпротивлявам, без да споря или да се пазаря, без да се опитвам да подобрявам или разрешавам каквото и да е. Много ми е трудно, но искам да повярвам, че това, което е за мен, ме намира с лекота и че големите, неразрешими драми и непреодолимите препятствия имат място в литературата, но не и в живота. А аз не бих искала да съм извън живота.