По едно стечение на обстоятелствата днешният любим и светъл повод е и датата, на която преди шест години разбрах, че съм загубила баща си. Наглед двете нямат нищо общо – едното е празник, другото – трагедия; едното отбелязва цялата сила на думите, когато ги има, а другото е навярно най-големият ми урок по смълчаване и осъзнаване, че все пак има случаи, в които думите са безсилни и в които просто няма какво да се каже.
За болката и скръбта няма време и място, няма отрязък, няма слот, в който да ги поместиш и после да продължиш напред. Тъгата не е линеен процес и се стоварва в най-неочаквани моменти. И в такива моменти, колкото и време да е минало, наистина няма думи, които утешават напълно, въпреки че много ни се иска да вярваме. Думите, между другото, често се оказват излишни и когато изпитваме искрена радост, благодарност или любов. Рядко пиша, когато съм щастлива, защо да лъжа, че не попадам в това клише, след като то е толкова логично.
Така или иначе обаче някак неусетно се оказва, че думите, книгите, редакцията, преводът, разговорът никога не са ме напускали напълно. И са били наблизо не само в процепите между пълното щастие и пълния ужас, ами през цялото време; дори когато не съм си давала сметка, те са били мои спътници, чакащи кротко, докато отново посегна към тях. Това за мен е близко до чудото: думите лекуват и вдъхват сили и кураж само заради осъзнаването, че съществуват. Пожелавам ви винаги да усещате, че думите са някъде там и могат да спасяват – дори когато си мислите, че нямате нужда от тях, дори когато си мислите, че няма какво да се каже. Защото когато дойде момент, в който има какво да се каже, в който има какво да к а ж е т е, думите ще са там и ще ви чакат. Честит празник!
времето тук блика на тласъци – като петрола 