Снощи разбрах, че съучениците ми, които са се самоубили, откакто сме завършили, са станали трима. Не мога да обясня защо това толкова ме разстрои – не съм била близка с тези хора, лицата на двама от тях дори ми е трудно да извикам в главата си. От няколко дни мисля за това клише, че когато човек е млад, морето е до колене. Каква цинична фраза. Повдига ми се от нея. Всъщност младостта е прилив, който дави.
времето тук блика на тласъци – като петрола 
мен тия дни ме разстройват новини за смъртта на хора, които не познавам. за онази кабинка, която е паднала и е оцеляло само едно дете, 14 мъртви. разбирам как се чувстваш…
това, което ме срази, беше, че на съучениците ми сякаш не им пукаше особено какво е станало. нали, да, кофти, ама животът продължава. а аз мисля за това оттогава. понякога я мразя тая отровна чувствителност към света