Повече наникъде не мърдам чак до следващия май*

Снощи сънувах, че се превръщаш в машина. Живата комуникация ти беше писнала, искаше да общуваш само задочно. Ако събеседникът ти харесваше, машината индикираше това. Ако ли не – също. Виждах, че разговорите с мен ти харесват, че дори те правят щастлив, но колкото и да те умолявах, не искаше да се върнеш към човешкия си образ. Всъщност не знам дори дали това беше постижимо. През цялото време имах усещането за нещо необратимо, за нещо, което не мога да променя, щом веднъж се е случило. Ужасен сън.

Днес видях колежка от издателството, в което работех преди, която се държеше зле с мен, и която не пропусна да направи адски тъп коментар, щом ме видя. Не успях да ѝ отвърна подобаващо. Разбира се. Толкова пъти съм си представяла как ще ѝ натрия носа, но в реалния живот съм твърде смотана, за да направя подобно нещо.

Много ми е трудно да се помиря с тази част от себе си, която увещава, умолява, склонява и търси примирие. Понякога дори я мразя. (Въздиша.)

Както и да е. Аксиния Михайлова ми написа, че книгата ми е прекрасна, а въпросната книга най-после ще има премиера, бритонът ми все някога ще израсне, шалът ми ухаеше на цветя, онзи ден под душа ми хрумна стихотворение, но толкова ми се спеше, че го забравих, може би съвсем не съм била права, че един човек не ме харесва, повечето неща наистина са само в главата ми, хладно е, което винаги е хубаво, и аз съм голям човек, прибрах се навреме, измих диспенсъра и го напълних догоре с чисто нов течен сапун.

___

*Борис Виан. А това стихотворение („Еднорогът“) носи най-хубавото посвещение. На теб.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s