(edited) moods

Сутринта ми започна с едно обаждане, което ме ядоса, и много ми се прииска да напиша това.

„Неща, които ми се щеше да бях казала в последните няколко седмици:

Това беше адски тъпо. И несправедливо. И обидно.

Защо решихте, че можете да ми говорите така?

Не толерирам снизходително отношение.

Обижда ме, че не ме подкрепи.

Не искам да правя това.

Не ме устройва.

Не съм ничий резервен вариант, ничий втори избор.

Не е достатъчно.“

Следобед имах да свърша нещо, минах транзит през НДК и си купих още три книги (сори, човеко, на когото казах, че планирам да си купя 10 на този Панаир, без да искам, станаха 13). Факт, че докато превеждам, не мога да чета, но тържествено давам дума, след като предам настоящия, поне няколко месеца да не хващам нов превод, освен що се отнася до магистърската ми теза. Тъй, дет се вика, обещах.

Докато бях навън, случайно се видях с приятел и малко ми просветна. Умората и юнската лепкава жега надделяха над яда ми и този път. Защо да се гневя, че не съм гаднярка. Всъщност не, границата е грешно поставена. Не може или да съм мила, или да съм гаднярка. Гневя се може би само, че не реагирам навреме. За поне втори път тази седмица се наричам смотана, но наистина е така: смотлата в мен винаги надделява. Фразата: не бъди смотана от детството ми е жестоко забита в главата ми. Иначе въртележката е до писване повтаряна и пределно ясна. Компенсаторни механизми, страхът да не съм в повече, страхът да не съм тежък характер, страхът да не бъда отхвърлена… и затова ли не поставям хората на мястото им?

Толкова много болежки, и все едни и същи. Всичко се влачи с години, някои неща се влачат завинаги, но писането за тях ме утешава. Понякога.