Моника ми разказа, че на дипломирането си се запознала със сляпо момиче, което я разпитвало за обстановката, кое как изглежда. Питала я за цвета на тогата и Моника ѝ казала, че е в черно и червено. Червено, като червено вино, нали си пила?

Вчера беше премиерата на „Навици“. (Мина приказно! Толкова съм доволна, че още ме държи.) Още не успявам да си обясня защо от един момент нататък тревожността ми потъна някъде и усещах само странно спокойствие. Свикнала съм дори в най-добрите си моменти да съм леко тревожна, така че това наистина ме изуми. Може да не вярвам в голямата любов, но вярвам в сродните души. Има хора, с които имам някаква кармична, особена връзка. И ето, наистина има нещо, защото като никога аз не се притеснявах изобщо, а Моника беше нечувано тревожна. Пожелавам на всеки по една Моника, която да му взима страха.

Покрай един въпрос се позамислих пак за последното, което говорих с терапевтката си: че е страшно колко съм свикнала да се шегувам с тъгата си, с проблемите си, с разочарованията си. Аз не се чувствам комфортно да кажа, че не се чувствам добре. Не ми е удобно да съм тъжна. Махвам с ръка и казвам Да, много е тъпо/гадно, ама квот такоа. Толкова старания положих да съм обрана, умерена, да не се засягам, да не се впрягам, да го играя преодоляла всичко, а сега трябва да развържа тоя възел и да се върна пак към уязвимото си аз, на което обърнах гръб преди няколко години, когато ме беше ужасно срам от това, че съм тъжна. Тоест… не че трябва да го развържа. Но искам.

А. ми каза нещо друго. Чудесно е, че тоя камък ти е служил за вдъхновение. Но от него е останало само това. Вдъхновение. Даже и то не е останало, защото вече си го написала. И просто се питам… няма ли да е добре да го оставиш? Да видиш какво ще е без камъка?