– Тревожа се, че може би е прекалено късно.

– Някои неща в живота е добре, може би дори трябва, да се случват по-късно.

shame about the weather

Аз съм момичето от квартала. Това е безспорната истина, въпреки двугодишната ми афера с центъра на града. Започвам да звуча еретично, но центърът ме напряга с неспокойния си дух. Свикнала съм с периферията, това познавам. Харесва ми да съм встрани и все по-рядко намирам проблем в това.

Тъй като софийската инфраструктура не позволява два почти съседни квартала да са свързани с поне едно превозно средство, а и отчасти поради времето, се прибирам от работа пеша. Май съм го споменавала. Споменавала ли съм го? Няма значение. Г-то, което изминавам, е доста еднообразно, но вървя по главен булевард и винаги има какво да се види. Двойка. Жената е бременна, и то доста. Виждам ги да се разхождат всеки ден около 18:00 ч., съвсем бавно, лежерно, не се гледат, но се слушат. Семейство с дете с увреждане. Родителите не изглеждат гневни, не са се предали, момчето им винаги е спретнато, винаги са хванати за ръце. Майка с две деца, кара колело по велоалеята, колелото тегли нещо като ръчна количка, съвсем както си я представяте, като онези, които има на село, едното дете е там, другото се вози, здраво хванало се за нея. Дядо, който стои точно пред детската площадка, почива си, цъка нещо по телефона. И други.

По пътя има точно две места, от които да си взема вода, има време за две цигари, има две страни на булеварда. Няма кой знае какъв избор, но аз обичам познатото, сигурното.

Жегата адски ме тормози. Следя Синоптик както някои хора следят човека, по когото си падат. Когато е горещо, е трудно да се върви, но гледам да хващам сянката и си казвам още малко, още малко, крачка след крачка.

Напоследък с почуда забелязвам, че все по-рядко ме лови носталгия. И си мисля, че с носталгията е като с вървенето в горещината. Ако гледам само напред и просто не спирам да вървя, рано или късно ще стигна толкова далеч, че дори да се обърна назад, няма да има какво да видя.

observations

Толкова съм прозрачна в завистта си, в ревността си… понякога ме обзема такава гадна жлъч, че ме е срам. Друг път пък съм толкова дзен, че ставам почти великодушна. Това лашкане е доста типично за мен, когато преработвам емоция. А защо я преработвам чак сега? Защото едва сега изобщо я признавам. Но завистта не ми помага. Нищо нямаше да бъде различно, дори аз да бях различна. И да бях друга, и да не бях изобщо себе си…

Единствената ми утеха е, че и преди съм се чувствала така. И всъщност не е ли това утехата ми винаги? Досега съм научила единствено, че онова, което е пораждало най-силна завист у мен, след това ми се е виждало страшно престорено, маниерно и неприятно. И все пак…

Защо всъщност е нужно всичко това? Колкото и да надничам в чуждата градина, цветята там ще са все така изкуствени. И нищо няма да промени това.

The Division of Parts (1)

От известно време подбутвам една поема на Ан Секстън. Превела съм само първата част и я оставям тук да отлежава, въпреки че има какво да се желае.

1.
Майко мила, моя Мери Грей,
някога жителка на Глостър
и графство Есекс,
фотокопие на завещанието ти
пристигна с днешната поща.
То поделя парите.
Като съдя по богатството си,
аз съм една трета от дъщерите ти,
или пък съм сама царица
в застиналата дневна,
и ям хляб и мед.
Днес е разпети петък.
Черни птици кълват по перваза ми.
Палтото ти – в гардероба ми,
пръстенът с камък – на ръката ми,
безвкусната животинска кожа,
която не знам как да нося,
се настанява върху ми като дълг.
Преди седмица, докато мартенските бури
удряха по къщата ти,
подредихме вещите ти: купчини
писма, семеен сервиз с прибори,
очила и обувки.
И като на цинична Коледа, с везни,
фалшиви, занулени,
хвърлях дарове, които не съм пожелавала.
Сега часовете на Кръста
се превъртат. В Бостън набожните
насочват студените си колене
към сладкото мъченичество,
което Исус е предвещал. Моята уместна тъга
е твърде обичайна, за да я отбелязвам; и все пак
възнамерявах да страдам,
а не успявам. Костите ми на янки
не се радват да виждат смъртта
в грозните ѝ часове. Черни птици тракат
по прозореца ми
и Великден ще прибере дрипавия си син.
Суетнята на обожанието,
на което ме научи, Мери Грей,
е вехта. Преструвам се,
че помня вяра,
която не притежавам. Спъвам се
в смъртта ти и Исус, непознат за мен,
изплува над
християнския ми дом, понесъл
трънения си венец. Хвърлила съм жребия,
една третина съм откраднала
от теб. Времето, което размества
владенията, ме въоръжава
с дрехите ти, но не и с печал.