От известно време подбутвам една поема на Ан Секстън. Превела съм само първата част и я оставям тук да отлежава, въпреки че има какво да се желае.
1.
Майко мила, моя Мери Грей,
някога жителка на Глостър
и графство Есекс,
фотокопие на завещанието ти
пристигна с днешната поща.
То поделя парите.
Като съдя по богатството си,
аз съм една трета от дъщерите ти,
или пък съм сама царица
в застиналата дневна,
и ям хляб и мед.
Днес е разпети петък.
Черни птици кълват по перваза ми.
Палтото ти – в гардероба ми,
пръстенът с камък – на ръката ми,
безвкусната животинска кожа,
която не знам как да нося,
се настанява върху ми като дълг.
Преди седмица, докато мартенските бури
удряха по къщата ти,
подредихме вещите ти: купчини
писма, семеен сервиз с прибори,
очила и обувки.
И като на цинична Коледа, с везни,
фалшиви, занулени,
хвърлях дарове, които не съм пожелавала.
Сега часовете на Кръста
се превъртат. В Бостън набожните
насочват студените си колене
към сладкото мъченичество,
което Исус е предвещал. Моята уместна тъга
е твърде обичайна, за да я отбелязвам; и все пак
възнамерявах да страдам,
а не успявам. Костите ми на янки
не се радват да виждат смъртта
в грозните ѝ часове. Черни птици тракат
по прозореца ми
и Великден ще прибере дрипавия си син.
Суетнята на обожанието,
на което ме научи, Мери Грей,
е вехта. Преструвам се,
че помня вяра,
която не притежавам. Спъвам се
в смъртта ти и Исус, непознат за мен,
изплува над
християнския ми дом, понесъл
трънения си венец. Хвърлила съм жребия,
една третина съм откраднала
от теб. Времето, което размества
владенията, ме въоръжава
с дрехите ти, но не и с печал.
времето тук блика на тласъци – като петрола 